Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Този действително имаше нужда някой да му пише речите.

После Джулс Корсън стана и попита: „Някакви въпроси?”.

Вдигнах ръка и физиономията на Джулс се изкриви. Той изръмжа: „Да, Джош“.

— Онова, което искам да зная…

— По-късно, Джош. Съвещанието приключи.

Майер се усмихна. И той беше много доволен.

Както ме бяха заплашили, намирах се в кабинета на Джулс. Извика ме. Говореше по телефона, но това не го възпря да разговаря и с мен. Всъщност Джулс не можеше да води само по един разговор. Необходими му бяха два.

— Имаш нужда от почивка — каза той.

— Току-що се върнах.

— Може би по-дълга почивка.

— Джулс, уволняваш ли ме?

— Много бих искал. Но не мога. Ти си най-добрият съставител на речи — което не значи много. Какво, по дяволите, ти е влязло в главата?

— Знаеш, че не ме бива с клиентите.

— Никога не съм те виждал такъв.

— Какво толкова казах?

— Става въпрос какво щеше да кажеш.

— Какво щях да кажа?

— Ти ми кажи.

— Само щях да попитам как правят сапуна.

— Това би провалило договора. Договор за един милион долара.

— Джулс, не мога да пиша речите на един нацист.

— Той не е нацист, по дяволите!

— Името му е Адолф.

— Какво от това?

— Ами просто това!

— Прекалено е млад, за да е бил нацист.

— Тогава баща му е бил нацист. Между другото, какво е станало с компанията между 1939-а и 1945-а година?

— Не знам.

— Забеляза ли как тези години изчезнаха?

— Не ме интересува. Вече не сме във война с Германия.

— Ти не си. Аз съм.

— Съжалявам да го чуя, Джош. Това ще усложни работата ти по договора.

— Тогава ме отстрани.

— Не мога. Ангажиран си. Ще ти се отрази добре. Ще те научи да прощаваш.

Край на спора. Когато се върнах в стаята, Майер беше там и се преструваше, че е развълнувай заради мен.

— Майер, нямам настроение.

— За какво си говорихте с Джулс?

— За теб, Майер. Убедих го да не те уволнява. Това се обсъжда всеки ден, да знаеш.

Майер, разбира се, знаеше, че се шегувам, но никога не можеше да бъде напълно сигурен.

— Джулс направи ли те заместник-президент? — попита той.

— Разбира се, че ме направи.

— Ще получиш ли повишение?

— Естествено, плюс премия. Вече нищо не може да ме спре, Майер.

— Джулс наистина те харесва.

— Знам.

— А мен не ме харесва.

— Определено.

— Защо не ме харесва? — попита Майер.

— Защото прекалено много се стараеш.

— Не. Небрежен съм като всички други.

Вече бях виждал колко е небрежен. В това също влагаше много старание.

— Не бъди толкова наивен, Майер.

— Наистина ли щеше да ме уволни?

— Не, всъщност мен щеше да уволни.

— Не си много във форма, да знаеш. Но той харесва твоя непукизъм.

Обядвахме в ресторанта на Честнът — същата група от петима съставители на речи. Никой от нас не беше избрал тази професия доброволно. Просто така се беше случило. Как беше онзи цитат? „Животът е онова, което става, докато правите други планове.“

Слушах какво си говорят на масата, какво бях пропуснал по време на отсъствието си. Не много. Поразително, мислех си, как никой не се беше променил. Боб Портър все още мразеше републиканците. Морис Кинг все още мислеше, че Израел греши във всичко. А що се отнася до Фред Манинг, той все още държеше на съвършената система на картотекиране, която беше изобретил сам. Само да го беше послушал Джулс Корсън и да я беше приложил в цялата компания… Но той отказа. Фред мислеше да предложи своята съвършена система на картотекиране другаде. Напускане. Майер? Той все още се безпокоеше, че ще го уволнят. Аз нямах много за казване.

— Какво ти е, Джош? — запита някой. — Много си мълчалив.

Мислех си: „Трябва да съм по-малко критичен. Да бъда по-толерантен. Ние сме равни. Не съм по-добър. Нито по-лош. Какво ми става? Какво искам? Искам нещо различно . Не е необходимо дори да бъде по-добро . Просто различно . Какво? Няма нищо различно. Това е положението, момче. Пристигаш с автобус, с метро, вършиш работа, обядваш с приятелите си, отново работа, отново вземаш метрото, автобуса, връщаш се, вечеряш, гледаш телевизия, лягаш си, и на другата сутрин всичко започва отначало.“

Безброй пъти, от началото до края — все същото. Още тридесет години или повече. Да слушам още тридесет години как Фред Манинг говори за системата си за картотекиране!

Джоан се беше върнала в гнездото си. Къщата отново й принадлежеше, както една къща може да принадлежи на една жена. Мъжът е само посетител, дори в собствения си дом. Уговорила се беше да обядва с Тили, Боби и Сенди — всичките от Мейн Лайн — и да играе тенис в края на седмицата с Вира — разбира се, също от Мейн Лайн. Ходила беше в Екми, изпрала беше три перални, взела си беше час при фризьора си Роберто и беше изчистила. Тя отново се намираше в центъра и животът можеше пак да се върти около нея.