Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Кажи му да спре да плюе.

— Никакви неприятности, ясно ли е? Иначе ще извикам ченгетата.

Така и така повечето от ченгетата във Филаделфия бяха в затвора.

Шофьорът отново подкара автобуса.

— Искам да ви кажа нещо — обърна се към мен мърлячът. Каза го с поверителен тон, та да не се ядосам пак.

— Какво?

— Ами…

— Казвайте — насърчих го. — Съжалявам, че ви ударих…

— Не бива да се разкарвате насам-натам и да удряте хората.

— Обикновено не го правя. Вие сте първият.

Автобусът спря на последната спирка и изведнъж всички мъртъвци скочиха и се втурнаха към метрото. Излязох заедно с останалите и бях нападнат от цвъкащите гълъби, които летяха над главата ми. И гълъбите бяха филаделфийци.

Качих се във вагона, седнах до място, на което някой току-що беше повърнал, и поех на двадесет и пет минутното си пътуване към центъра — пътуване с прелитащи от двете страни боклуци. Нищо друго освен редици от къщи без прозорци, разкапващи се фабрики, опустошени складове. Работеха само баровете. Всички стени бяха изписани от горе до долу и от край до край, като че ли с подписи за отстъпление. Град, който се задъхваше.

Офисът ми се намираше на седмия етаж в една обновена сграда на номер дванадесет между Пазара и Честнът.

Преди да тръгна на почивка, тук имаше размирици. Трошене и оплячкосване, и никой не знаеше защо. Вече не живеехме през шестдесетте. Кметът каза, че били хлапета, които се забавляват.

Харви Линт, вестникарят във фоайето, ме приветства с добре дошъл и ми предложи шоколадов десерт без пари. Каза, че момичето му било все още болно — извън употреба, както се изрази — и че му било необходимо нещо временно. Може би някоя от моята служба. Но „качествена”. Трябвало да е „качествена“.

— Във Филаделфия няма качество — отбелязах аз.

Харви се захили.

— Не се смей. Виждал ли си хубаво лице в този град?

Взех асансьора. Като ме видя, Хелън Смит, секретарката, която беше остаряла заедно с компанията, каза:

— Я, гледай! Виж кой се е върнал. Как беше в Атлантик Сити?

— Добре — отговорих. — Пропуснах ли много?

— Всичко си е постарому, Джош. Нали знаеш.

Отправих се към тоалетната, за да се измия, както винаги след мъченията в автобуса и метрото. Точно привършвах, и някакъв излезе от тоалетната кабинка и директно се изниза.

Замислих се — как стана така, че хората вече не си миеха ръцете след ходене по нужда? Кога започна това? Напоследък забелязвах, че все повече се разпространява. Според мен трябваше да преподават на новото поколение по-малко за компютрите, а повече за миенето на ръце, след като са ходили по нужда.

Докато отивах към ъгъла, където беше стаята ми, пак се запитах: „Какво правя тук?“.

Глория Индоза, секретарката, която делях с трима други съставители на речи, ме уведоми:

— Имаш заседание в девет и половина в залата за конференции.

— Приятно ми е да те видя отново, Глория.

— Имам спешна работа.

Спешно, спешно, спешно… Както казваше баща ми , в Америка всичко е спешно.

Майер Липсън влезе в канцеларията ми и седна.

— И ти ли ще участваш в съвещанието?

— Здравей, Майер. Липсвах ли ти?

— Различно е като те няма, Джош. Та ще участваш ли в съвещанието?

— Така ми казаха.

— Викат те за една работа.

— Каква работа, Майер?

— Имаме договора.

— Какъв договор?

— Не знаеш ли?

— Нямаше ме, Майер.

Това, естествено, му беше ясно. Майер знаеше всичко. Но играеше игрички. Не беше в негов стил да е прям, защото когато Господ раздавал параноята, Майер си взел деветдесет процента. А що се отнася до несигурността, взел я всичката.

— Договорът с „Фридрих“ — обясни той.

— Те произвеждат сапун и прах за пране — казах, като се направих на луд.

— И много други неща.

— Немска компания — отбелязах.

— Тъй вярно.

— Нацисти.

— Хайде, хайде, Джошуа, не всички германци са нацисти.

— Ама правят сапун! От какво, а?

Майер, разбира се, знаеше, че нацистите са правели сапун от евреите. Е, точно за тази компания човек не можеше да бъде сигурен. Но можеше да предполага.

— Техният главен инженер ще присъства на съвещанието — каза Майер. — Пристигна от Западен Берлин. Адолф Фридрих. Джулс наговори големи работи за теб. Този Фридрих иска ти и само ти да пишеш речите му. Това може да се окаже големият ти шанс, Джош.

Личеше, че ми завижда. Ужасяваше се, че мога да стана заместник-президент преди него. Всъщност той се ужасяваше от всичко. Толкова искаше да доставя удоволствие и да го обичат. Идеален беше за компанията.