Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Но в стаята действителността се възвърна. Ибрахим и предложението му си бяха тук, в Атлантик Сити.

Време беше да си ходим.

Джоан взе обичайния душ и облече нощницата си, а аз казах:

— Аз съм готов.

— Така ли?

— Готов да си ходим — уточних.

— Но почивката не е свършила.

— За мен свърши.

— Това не е ли бягство?

— Да, бягство е.

— Не можеш да избягаш от това, Джош.

— Стой и гледай.

— Ти си човек, който се бори, Джош.

— Ето, боря се.

— Като бягаш?

— Стратегическо отстъпление.

— Ти си герой от войната. Имаш всичките медали от Израел.

— Мога да застана пред някой арабин с пушка. Но как да се изправя пред арабин с един милион долара?

Седнахме на леглото. Бяхме изморени. Изтощението завладя и двама ни едновременно. Като по даден знак знаехме, че сме стигнали докрай, поне засега. Лицето на Джоан, обикновено румено, беше бяло като тебешир.

— И така, какво ще правим?

— Ще забравим — отговорих. — Ще забравим цялата работа.

— Както кажеш.

— Мисля, че трябва да се приберем у дома.

— Добре. Обичам те, Джош.

— Обичам те, Джоан.

Реших да не си лягам с нея. Отидох в казиното да поиграя. На моята игра двадесет и едно.

Спечелих сто и осемдесет долара. Едно време това би било цяло състояние. Щях да изтичам при Джоан, за да й съобщя хубавата вест. Но сега… какво са сто и осемдесет долара? В сравнение с хиляда…

В сравнение с един милион ?

Заминахме на другата сутрин.

Будилникът ме събуди в шест. Понеделник сутрин във Филаделфия. Приключихме с Атлантик Сити. Започнахме с Филаделфия. Джоан дремеше до мен. Оставаше й още една седмица почивка. Моята изтече. Така каза будилникът.

— Мразя Филаделфия — заявих, докато се измъквах от леглото.

— Будиш ме — измърмори Джоан с лице във възглавницата. — По-тихо, моля те.

Наведох се и прошепнах в ухото й:

— Мразя Филаделфия. Казвал ли съм ти го напоследък?

— Да.

— Никога няма да разбереш колко много я мразя.

— Знам. Знам. Ш-шт.

Какво да си облека? Гардеробът ми се състоеше от два костюма и половина. Правех разни комбинации, подбирах различни съчетания. Реших да облека синия костюм. Трябваше да съм с костюм, щом се връщам на работа. В чудния свят на бизнеса винаги трябва да си с костюм. Не по-маловажно от връзките с обществеността. Да не говорим, че живеем в епоха, в която всички трябва да изглеждаме не като родени, а като изфабрикувани.

Често ходех с джинси в службата и това разстройваше колегите, особено заместник-президента. До мен достигна — чрез колегата ми Майер Липсън — че заместник-президентът бил казал: „По начина, по който Джош се облича, мога да кажа, че не гледа сериозно на работата си“.

Сериозно! Трябвало да гледам сериозно на работата си! Мозъчната хирургия — ето това е сериозна работа! Никой ли не разбираше колко е смешно? Аз ли бях единственият, който знае какво има под най-долната граница?

Говореха за пазари и печалби, като че ли щяха да живеят вечно. А всъщност тези бизнесмени умират по-рано от повечето хора. Животът им е кратък и те оставят всичко след себе си, дори пазарите и печалбите.

Синият костюм. Ще си облека синия костюм. Проверих в гардероба.

— Останали са ми само едни гащи — отбелязах. — И само един чифт чорапи.

— И какво от това? Обуй ги.

— Но те са кафяви. Не отиват на синия костюм.

— Облечи кафявия.

— Нямам подходящи ризи за него.

— Бялата риза — каза тя.

— На яката има петно от кръв.

— Само една точица е. Почти не се забелязва. А, и трябва да си дадеш обувките за поправка.

— Утре.

Заклатушках се към банята, взех душ и докато се бръснех, се порязах на същото място както обикновено, точно до адамовата ябълка. Бях си съсипал повечето ризи по този начин. По дяволите, това ме влудяваше.

— Защо ругаеш?

— Порязах се. Мразя Филаделфия.

Облякох синия костюм и обух кафявите чорапи. Кой ти гледа чорапите? Слязох долу за вестника.

— Знаеш ли — казах. — Няма вестник.

— Обади се.

— Нямам време. Държат линията около час. Пускат музика, докато чакаш. Ти се обади.

— Като стана.

— Няма свестни пощенски раздавачи в днешно време. Мразя Филаделфия.

Закусих с корнфлейкс и горещ чай.

— Чао — казах.

— Приятен ден.

Отидох до автобусната спирка. Съседите ме подминаваха мълчаливо с колите си. С тях разговаряме само през зимата, докато ринем снега. През лятото не разговаряме.

Веднъж заговорих един съсед и седмица по-късно той постави алуминиева ограда около къщата си. После си взе едно шантаво куче, което обезумяваше всеки път, когато минавах покрай собствеността му. Разбрах намека.