Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— И без това жените не трябва да ходят в синагогата.

— Но аз искам да отида. На следващия празник пак ще отидем там. Много прилича на църква. Защо жените не трябва да ходят в синагогата?

— Защото Господ винаги отвръща на молитвите им, тъй като са жени.

— Колко хубаво! Наистина ми харесва. Но някой ден ще разговарям с Господ за тази работа, дето държат жените отзад. Той сигурно знае нещо за това — заканила се бе тя.

Трамваят мина покрай паркинга „Бали“, „Кларидж“ и стигнахме до „Шоубоут”, където слязохме.

— Да влезем ли? — попита Джоан.

— Не.

— Не искаш ли да поиграеш?

— Не.

— Тук не си опитвал.

— Навсякъде е едно и също.

— Не говориш като моя Джош.

„Ела на себе си — помислих си. — Тази вечер е страхотна. Всъщност не остава още много.“

Тя ме помъкна вътре и каза:

— Добре, тогава аз ще играя.

И тя не говореше като моята Джоан.

— На какво?

— Няма значение.

— Внимавай!

Тя тръгна с тълпата и откри, че най-голямо движение има около видео автоматите за покер — най-новите игри в града. При тях, за разлика от повечето други автомати, имаш избор и можеш да вземаш решения.

— Знаеш ли изобщо да играеш покер? — попитах я.

— Джош, ти въобще не ме познаваш. Разбира се, че знам правилата на покера, глупчо. Играла съм в колежа.

— Покер с разсъбличане?

— Може би само веднъж — отговори тя, нашата лейди Само Веднъж.

На автоматите играеха предимно жени, но и доста мъже натискаха бутоните.

— Пази този автомат — заръча ми тя, като посочи единствения свободен сред блъсканицата от играчи.

Развали пари и се върна с четиридесет монети по двадесет и пет цента. Беше развълнувана.

Пускаше монетите една след друга.

— Сладурано — обърна се към нея една жена, — с двадесет и пет цента нищо няма да направиш. Трябва да пуснеш пет монети наведнъж.

— Благодаря — отвърна Джоан, но продължи да пъха монета след монета.

— Познавам този автомат — намеси се отново жената. — Може да се развихри.

И той действително се развихри. Четири от картите бяха кари, и то в следния ред: десетка, вале, дама, поп.

За да удари голямата печалба, й беше необходимо асо каро.

— Джош — обърна се тя към мен, — виждаш ли?

— Да — отговорих. Тя пак пусна една монета и при успех щеше да спечели само няколко долара вместо хилядарка, за което беше нужен залог от пет монети.

Джоан задържа четирите необходими й карти, натисна бутона и асото каро се появи. Флош роял.

— Джош! — изкрещя тя.

Автоматът изсвири мелодията в чест на победата.

— Току-що загубихте хиляда долара — отбеляза жената.

За Джоан това нямаше значение. Тя беше направила флош роял!

И за мен нямаше значение. Какво от това? Хиляда долара.

Пропиляхме хиляда долара.

На кого са му необходими хилядата долара?

Потях се. Какво ставаше с климатичната инсталация? Нямаше ли вече климатици в тези места? Сетих се за един филм — „Дупка в главата” или нещо подобно — с Франк Синатра, който играе окаян некадърник срещу големия тузар Кийнан Уин. Стари приятели са и Синатра се опитва да се представи също като преуспяващ. На хиподрума и двамата са заложили много пари на един и същ кон, всъщност Синатра е вложил всичките си пари. Старт и конете тръгват. Синатра се надига на пръсти, вика, поти се, а Уин си седи спокойно, защото за него това е само едно от многото залагания. Наблюдава Синатра и като вижда отчаянието му, разбира, че е човек, който губи. За миг Синатра се беше издал.

„Не се издавай“, казах си и когато излязохме от казиното, се опитах да бъда весел.

— Направих флош роял! — възторжено възкликна Джоан.

— Да, наистина.

— Надявам се, че не се увлякох. Истински се забавлявах .

— Да.

Нищо за хилядата долара. Тя не гледаше на нещата по този начин.

Тръгнахме по обратния път. Близо до Бали Парк Плейс полицията беше повалила на земята един чернокож. Стоящите наоколо казваха, че откраднал дамска чантичка. Чернокожият повтаряше: „Не бях аз. Пуснете ме“.

Бяха го заковали в полицейска хватка номер две.

Обърнах се към Джоан:

— Да направя ли нещо?

— Нищо не може да се направи.

Ускорихме ход към „Галакси“.

Но преди да се отправим към стаята — наистина потискаща идея, — се поразходихме покрай парапета на „Бордуок” и позяпахме океана. Постояхме, без да говорим, но аз знаех, че мисълта й работи — стрелваше ме косо с поглед, въздишаше от време на време, усмихваше се и току докосваше нежно лицето ми.