Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Какво Съни?

— Там, където живее, има много такива…

— Но да предположим, че Торо е прав — казах. Разбира се, че има много отчаяни хора… — И че Ибрахим направи предложение на някой от тях?

Джоан обмисли думите ми.

— Ще приемат — отвърна тя. — Отначало, ако разглеждаме нещата на хипотетична основа, сигурно ще кажат „не“. По рефлекс. Кой, аз ли? Никога . Но ако във въпроса вложим силата на парите, отговорът ще бъде „да“.

— Значи, като нас.

— Да, като нас.

— Макар че не сме отчаяни.

— Това е душевно състояние. Твоето душевно състояние.

— Аха!

— Да. Ти си обзет от мисълта за пари.

— Но не съм отчаян.

— А как наричаш човек, който няма онова, което иска?

— Значи, съм отчаян?

— Не. Нещастен. Ти си нещастен и съсипан, и затова предложението има смисъл.

— Това е единствената причина.

— Точно така — потвърди тя.

— На теб не ти пука, че сме без пукната пара… че караме тази кола…?

— Пука ми. Но какво от това? Не сме само ние.

— Приемаш го, така ли?

— Да, но ти не можеш да го приемеш. Затова трябва да съм смела.

Сдържах се да не кажа: „Може би прекалено смела ”.

— Не си ли допускала, че някой ден ще успея да направя живота ни… хубав?

— Аз вярвам в теб. Ти имаш талант. Хората ще те оценят.

Също като майка ми. Същата бодрост и увереност в бъдещето. И дали също като майка ми един ден Джоан щеше да се събуди и да осъзнае всичко? Безсилието?…

В това ли превръщах Джоан? В жената, в която баща ми бе превърнал съпругата си?

При това положение Джоан имаше право. Имаше смисъл. Не оставаше нищо друго, освен да приемем.

Не, няма начин. Съгласен бях, че имам талант. Хората щяха да ме оценят. Сигурно.

А ако това станеше едва след като умра? В края на краищата много талантливи хора са били оценени чак след смъртта им.

— Така, както си говорим, ми прилича на сбогуване — промърморих.

Тя спря внезапно, обърна се и ме придърпа в силна прегръдка, като целуваше лицето ми с влажни устни.

— Никога! Никога, никога, никога! Нищо не се променя. Нищо. Ти си моят съпруг и любим за вечни времена.

Това още повече заприлича на сбогуване.

Минахме покрай Конвеншън Хол, където скоро щеше да се състои грандиозното шоу по избирането на Мис Америка, и после скочихме в трамвая в движение. Джоан беше доволна от тази лудория.

Седнахме един до друг.

— Не го правим достатъчно често — каза тя, като махаше с ръка на пешеходците.

Долу на плажа мускулест мъж по бански стоеше на ръце и дамата до Джоан каза:

— Вижте го. Прави това всяка вечер. Само това прави. Чудя се дали не е луд.

Местните жители разхождаха кучетата си и те подскачаха покрай водата, а на фона на морето се очертаваха силуетите на уединили се двойки, които правеха нещо тайно на пясъка.

В павилионите и по пейките по „Бордуок” се бяха насъбрали млади и стари. Разговаряха, ръкомахаха, шепнеха и се смееха — тълпи от хора, дошли отвсякъде, от цял свят, с най-различни акценти, диалекти и езици, та дори и английски.

След тридесетгодишна суша в Атлантик Сити отново беше хубаво. „Бордуок“ бавно се връщаше на мода и се превръщаше в място, което трябва да се посети.

Наблюдавах Джоан с крайчеца на окото си. Определено беше щастлива… забравила предложението на Ибрахим. Тържествуваше, усмихваше се и се смееше, разговаряше за дребни неща с пътниците в трамвая. Колкото и да се опитваше да бъде обикновена, тя приличаше на кралица, слязла от трона, за да общува с поданиците си. Белият й шал падаше на дипли по раменете й като царска одежда. Та тя е била на Ривиерата! Как е възможно да харесва това място?

Возила се беше в частни самолети, спортни коли, моторници и все пак у нея имаше нещо толкова дружелюбно. Веднъж беше казала: „Наистина съм еврейска майка по сърце“.

За да проверя това, я бях завел в синагогата на религиозен празник и тя беше отвратена .

— Красиво беше — бе казала тя. — Солистът и всички мъже в бяло. Такива прекрасни мелодии и украсените с извивки и блестящи коронки старинни ръкописи. Жалко, че не можах да видя и да чуя по-голямата част, защото жените стоят отзад . Защо е така, Джош?

— Защото… Джоан, много е объркано.

— Защо?

— Говори с Глория Стейнем [28] Американска феминистка икона, социален и политически активист. — Б. ред. .

— Обясни ми.

— Повярвай ми, еврейските жени са по-равни от мъжете.

— Ще отида навсякъде, където искаш, Джош, наистина ще отида, но не и във втора класа.