Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Ето това се казва умно разсъждение.

— Това е действителността.

„Задай си този въпрос, тест на тестовете — помислих си. — Допусни, че същото неприлично предложение е било отправено към майка ти, святата ти майка? Как щеше да я накараш да постъпи? Да откаже, естествено!“

О, така ли?

Спомних си я… как се втурва да угаси радиото, преди хитрия и лукав хазяин господин Шерчок да се върне и да разбере, че е работило, като сложи ръка върху него, за да провери дали е топло.

Такава внезапна прозорливост от собственик на магазин за козметика на Парк Авеню; от ерген, който се перчеше пред жените и оставяше пепел от пура върху бюрото си, за да провери изпълнителността на мама. Оползотворяваше си времето, като измисляше такива неща.

Ужаса, изписан върху лицето на мама, която в родината си имаше три прислужнички.

Упрека: „Не ви ли казах, госпожо Кейн? Не ви ли предупредих? Никакво радио. Нямам пари за електричество. По-добре да не ви хващам друг път”.

Спомних си таланта й да бъде енергична и дарбата й да изпитва радост. А после деня, в който раменете й се превиха, ъгълчетата на устата й увиснаха, походката й изгуби пъргавината си, очите й потъмняха и дори гласът й като че ли идваше от някакъв далечен свят. И това продължи до края на живота й, защото в един миг беше прозряла истината — и то в деня, в който татко се завърна не с лоши, а с хубави новини. Беше намерил нов съдружник и щяха да се заемат с нов бизнес, а след година — „ ще видите как отново ще танцуваме заедно със семейство Бронфамс“.

В този ден тя разбра: никога няма да стане по-добре .

През следващите двадесет години нищо не можа да я развълнува. Вършеше всичко като по задължение, автоматично, вяло. Изживяла си беше живота и й оставаше да чака — смъртта. Дори завръщането на сина й — герой от войната — не представляваше нищо за нея. Съпругът й нека си празнува, но за нея герой беше човек, който прави пари.

Бедността, оскъдицата — те нямаха значение, но унижението — ето кое беше най-ужасното.

И сега… трябваше да си припомня този миг на откровение и да взема решение.

Да приема или да откажа?

Ставаше дума за живота, едничкия ни живот.

Да откажа, разбира се. Тази работа не беше редна. И все пак… имаше ли човек правото да избере мизерията? При положение че имаше друга възможност един милион долара за една нощ?

Да избереш доброто, за да живееш . Но да допуснем, че и лошото ти позволява да живееш?

Какво е определението за мизерия? Физическо изпитание, заради избавлението от което почти всичко може да бъде оправдано. Но бедността — или усещането за бедност — не е ли тя страдание?

Излязохме да се поразходим и да поговорим. Джоан предложи да повървим по „Бордуок“. Тълпите, които се придвижваха от едно казино в друго, смехът на двойките, разхождащи се заловени за ръце, ни поразсеяха. Поспряхме за миг край един павилион пред „Тропикана“ и се заслушахме в ентусиазирания оркестър. Някакъв тип подскачаше и се въртеше на ролкови кънки върху масичка за пикник… което ми напомни за подобни рекламни трикове в Монреал.

Спряхме пред книжарницата. Беше излязла най-новата книга на Филип Рот с меки корици и Джоан взе един екземпляр. Чух две жени — работнички с минимална надница — да разговарят до близкия магазин за евтини украшения. Едната убеждаваше другата:

— Направи го. Така денят ще минава по-бързо.

Какъв начин на живот!

Да ти минава денят по-бързо.

Значи, за всички е едно и също. Има различни нива и степени, но никой не може да отрече чувството на мъка у другия. Това е страдание.

Когато излязохме от книжарницата, попитах Джоан:

— Кой беше казал: „Животът ни е мълчаливо отчаяние“?

— Торо [27 27 Хенри Дейвид Торо (1817–1862) — американски писател и философ. — Б. ред. ] 27 Хенри Дейвид Торо (1817–1862) — американски писател и философ. — Б. ред. — отвърна тя.

— В „Уолдън”?

— Да. „Животът на масите е мълчаливо отчаяние. Онова, което наричаме примирение, е непоправимо отчаяние. Една стереотипна, но неосъзната безнадеждност е скрита дори и зад това, което наричаме игри и развлечения“.

Разбира се, че знаеше цитата. Джоан си е Джоан.

— Да, Джош. Тайната е разкрита. Торо го е знаел преди теб.

— Съгласна ли си с него?

— О, не знам. Мисля, че не. Виждала съм толкова много щастливи хора.

— Аз също. За един час. За един ден. Може дори и за седмица. Но всеки ден?

— О, да. Ден след ден. Сестра ми Съни…