Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Това бяха американци, които не се виждат другаде освен в казината. Казината ги примамваха да излязат от скривалищата си. Пристигаха на тълпи, целенасочени и освирепели, за да претендират за своя дял от американската голяма печалба. С всяко дръпване на ръчката те заявяваха: „Дай, дай! Това е мое ”.

И аз не бях по-различен. Заедно с тях настоявах: „Дай! Искам по-добър живот. Полага ми се нещо по-добро“.

Ето онзи огромен тлъст плешивец на масата за зарове, който прехвърляше черни жетони за по сто долара в ръцете си и беше захапал тлъста черна пура — защо му е толкова хубаво?

Не, завистта не представляваше проблем. Нито пък алчността. Аз търсех справедливост. Всички търсехме справедливост. Животът беше несправедлив, по дяволите, освен към богатите. Целта е животът да стане справедлив. Ето за това става дума.

Джоан не беше в стаята, когато се върнах. Обадих се на информацията, за да разбера колко е часът — никога не носех часовник — и ми казаха, че е седем и половина. Бях казал на Джоан, че ще се върна от посещението при Ибрахим не по-късно от шест и половина. Сигурно вечеря сама. А може би не.

Започнах да се навивам сам и се притесних. Може да е къде ли не — включително и при Ибрахим. Не, невъзможно. Да, той беше заплашил, че ще й предложи милиона, ако не го направя аз, но толкова скоро ли — и дали вече е изтичала при него? Не ставай смешен.

Вместо да я търся, реших да си остана в стаята. Включих телевизора за компания, но не помогна. Тя ми липсваше. Така беше запълнила празните пространства в живота ми, че без нея бях едно нищо.

На обществени места, когато тя не беше с мен, главата ми винаги се обръщаше при вида на златиста коса. И сам да бях, все разговарях с нея. Бях допуснал тя да стане всичко, а един мъж никога не трябва да прави това.

Може би някак бе разбрала за разговора ми с Ибрахим! Ако е така, с право щеше да бъде разярена. И затова може да си е опаковала багажа и да е заминала. Проверих в гардероба. Всичко си беше там — чантите „Гучи“, сандалите „Айгнер“, пантофите „Чарлс Джордън“, халат „Наайпон“ и всички останали поли и рокли, панталони и костюми, които беше успяла да спаси от предишния си брак.

Книгата, която четеше — „Триумфалната арка“ от Ерих Мария Ремарк — беше на леглото. Привършваше я. Бях я прочел пръв и вече я бяхме обсъдили. Според Ремарк любовта беше във владение на жените. Мъжът беше чужденец в чужда страна.

Джоан смяташе, че тази представа е глупава — още едно нещо, в което да обвиняват жените.

В романа на Ремарк героинята обича главния герой, но не вижда нищо лошо в това да има и други мъже. Джоан твърдеше, че това не е за нея, но че го разбира. Да, разбирала как една жена може да обича един мъж и да бъде с други. Мъжете не правели ли същото?

„При мъжете е различно“, бях казал аз.

О! Изтърканият двоен стандарт! Мъжете могат, а жените не!

Понякога я предизвиквах само за да я гледам как се наежва като таралеж от главата до петите.

Но къде беше тя?

„Трябваше да го набия“, помислих си. Но така нямаше да спечеля нищо. Той вероятно имаше план и за това. Предложението щеше да си остане в сила; и ща не ща, с бой или без бой, аз бях в ръцете му. Изцяло.

Джоан пристигна към осем часа.

— Здрасти — каза. — Къде беше толкова време? Отряза ли главата на змея?

— Ти къде беше?

— Вечерях. Сама, защото те нямаше. После играх на монетните автомати.

— Ти?

— Само за да убия малко време.

— Спечели ли?

— Да, но не голямата печалба от един милион долара.

— А може би си я спечелила.

— Какво?

Разказах й всичко.

Тя се хвърли на леглото в пристъп на задоволство,

— О, Боже! Каза ли поне „не“?

— Разбира се — отвърнах след кратка пауза.

— Не изглеждаш много сигурен.

— Как да не съм сигурен!

— А защо се поколеба? Щом се колебаеш сега, значи си се колебал и тогава.

— Не съм.

Замълчахме. Всеки чакаше другият да каже нещо — нещо умно, забавно, мъдро, задълбочено или каквото изискваше случаят. Но какъв беше случаят? Коя беше засегнатата страна? Имаше ли засегната страна?

Джоан, изглежда, не мислеше така. В момента беше изпаднала в едно от мейнлайнските си настроения, които все не можех да разгадая — полусериозна, полузакачлива, типично по женски. Човек се чудеше дали да й вярва, или не.

Игривото изражение отново озари лицето й.

— Предложението звучи доста добре — отбеляза тя.

— Престани, Джоан.

— Хм-м. Един милион долара за моето тяло. Провери ли в книгата на рекордите „Гинес“?