Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Вземете ги — настоя той. — Ваши са.

— Не. Ваши са. Което е ваше, си е ваше. Което е мое, си е мое.

Той разбра какво искам да кажа, но аз не спечелих нищо. Сигурно бе предвидил и отказа ми, след като беше планирал така съвършено всичко. Бях изправен срещу коварство и ме обзе чувство на поражение. Проблемът на губещия е, че той очаква да изгуби. О, но засега аз печелех.

— Не се ли чувствате добре? — попита той.

— Чувствам се чудесно.

— Изглеждате блед. В другата стая има лекар. Доста сте пребледнял.

Знаех тази игра. Типичен комарджийски номер да уплашиш противника, но все пак истината беше, че дрехите ми лепнеха, чувствах се неудобно в тях и осезаемо усещах необяснимата липса на климатична инсталация — вероятно поради някакви религиозни забрани срещу произвеждането на въздух. Започвах да се задушавам.

Той, естествено, беше свикнал с жегата, нали беше син на пустинен номад.

Чувствах как губя сили, не можех да си поема въздух и това усещане беше съпроводено от хладни тръпки, замъгляване на погледа и треперене.

Домашният ни лекар смяташе, че физически ми няма нищо, и беше определил това състояние като сравнително лека форма на синдрома „страх от хората“, състояние, в което са изпадали Хауърд Хю, Грета Гарбо и Селинджър — все отбор юнаци.

Този страх ме обземаше рядко и сега беше точно такъв рядък момент — Ибрахим, надвиснал в застрашителни размери над мен като великаните от Ханаан, а аз — един скакалец.

Продължавах да треперя и се опитах да го прикрия, но той се усмихваше и аз реших, че трябва да изляза.

Припомних си Световното изложение в Ню Йорк. Работех нощна смяна и сутрин си проправях път по рампата сам, а срещу мен идваха хиляди туристи, които не забелязваха усилията ми да намеря пътека сред това развълнувано човешко множество. Чувствах се изключително дребен и незначителен, настрани от цялото човечество.

Точно както в този момент.

„Не умирай — казах си. — Не сега. Запази го за по-късно.“

Събрах последните си сили и някак успях да се надигна. Стигнах с клатушкане до вратата, която се местеше пред погледа ми. Успях да я уцеля обаче и оставих Ибрахим да ме следи с погледа на опитен ловец.

Асансьорът ме смъкна в гробницата за монетни автомати. Минаваше се само през казиното и аз се запътих натам. Играеше ми се.

Светлини проблясваха в лицето ми — мигащите неонови светлини над монетните автомати, които ограждаха цифрите на големите печалби — 25 000, 50 000, 100 000, 250 000 долара, дори един милион долара!

Иначе беше тъмно. Казината се посещаваха само нощем. Нямаше часовници, та хората да забравят за времето. Прикрили бяха дори тоалетните и изходите. Това, дами и господа, е целият свят! Пред вас не трябва да има други светове!

Точно сега това ме устройваше. Изпитвах необходимост да забравя времето, мястото и себе си.

Направих една обиколка. Масите бяха отрупани с хора. Двадесет и едно, бакара, зарове, рулетка. Голямо колело. Хората седяха пред тези олтари, съсредоточени като за молитва. Тук само с едно обръщане на картата или претъркулване на зара хората получаваха бърз отговор на молитвите си, макар и невинаги утвърдителен. Тук се решаваше кой да забогатее и кой да остане беден. Тук се раздаваха милост и наказание. Това беше раят и адът.

Долових атмосферата и почувствах магията и опияняващото й привличане. Няма друго нещо като парите! Религията на парите. Култът към шанса.

Видях един да залага жетони за сто долара на всяка от тридесет и осемте цифри на рулетката — на всяка с изключение на една. Спечели точно тази цифра. Той искаше да протестира. На лицето му беше изписан вик. Но нямаше на кого да се оплаче. Топката и колелото бяха най-висшата власт, последната дума.

Видях друг да шепне на заровете, здраво стиснати в ръката му, да им вика, след като ги хвърли. Не е ли странно, запитах се, да шепнеш на заровете, да им викаш . Но не е. Не и в този храм, където нищо не беше странно, нищо не беше грешно. Дори алчността беше нещо хубаво.

Но алчност не е точната дума. Не, тази лудост говореше за нещо по-дълбоко, за последно вкопчване в живота преди смъртта. Нека да ми се случи — това беше молитва — преди да умра .

А тези жени на средна възраст край монетните автомати — какви скъпернически физиономии! Защо си приличаха толкова много? Те бяха презрените хора от автобусите, екскурзианти за един ден. Прииждаха отвсякъде, живееха в наблъскани една до друга къщи, нищо у тях не предполагаше откритост или свобода. Имаха съсипания вид на хора, остарели изведнъж, уловени в примката на баналната сигурност. Бяха съпруги на мъже, изхранващи семействата си с една заплата; животът им се определяше по-скоро от дохода, отколкото от мечтите.