Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Що се отнася до красивата Джоан, и тя само дразни. Дори си я представих там горе, в неговия апартамент, внезапно изправена очи в очи с него, осъзнала положението, как закрива лицето си с ръце и ахва, и както в немите филми, възкликва: „О, Боже! Но ти всъщност не мислеше, че… Всъщност не очакваш аз да…“. И после: „Аз само флиртувах“.

Но този Ибрахим, той не разбираше от флирт. Това не беше елементарният чичо Хари от Бронкс, който сваля мадамите, като ги потупва по задника. Това беше Ибрахим! Султан на Махарийн или нещо такова някъде другаде. Истински чистокръвен милиардер. Дразненето не беше в стила на този човек, пък и като си помисля — не беше и в стила на Джоан.

Щом веднъж решеше да направи нещо „само веднъж“… речено-сторено. О, да.

Преди да се оженим, се чувствах виновен и се обаждах да не се срещаме, да скъсаме, дори й казвах, че не я обичам, и така нататък, и така нататък; и след всичко това, след цялата ми реч, тя, сякаш не чула нито дума, казваше: „Ще те чакам тук след двадесет минути. Довиждане“,

Но сега… Ибрахим да прониква в нея.

Нямах справедливо основание да ревнувам, тъй като доброволно я бях отстъпил за тази нощ, бях я предал, и бях много, много виновен. Всъщност вината беше изцяло моя. Да си представям какво правят сега — това бе вмешателство, измама . Да се самосъжалявам беше утеха, която не заслужавах.

И все пак, да прониква в нея…

„Махни се от тази стая — казах си, — или ще запрепускаш надолу по хълма, както през онази нощ в Марийо в Дейтън, Охайо, когато разбра, че в целия свят няма жива душа. Тогава реши, че всеки човек е остров.“

Дявол да я вземе, нея и нейното „само веднъж“, и мен с тая жажда да забогатея. Какво безумие!

Чудех се дали ще има белези… дали създаваме, да… дали създаваме ангел?

— Да ни наблюдава? — беше се учудила, когато още се опознавахме и говорехме общи приказки. — Никой не ни наблюдава. Ти си мистик.

— Но щом никой не ни наблюдава, защо хората вършат добри дела?

— Защото са добри.

— О, не. Защото някой ни наблюдава. Поне хората така си мислят. Добрите християни се кръстят, когато са сами, нали? Те мислят, че някой ги наблюдава. Добрите евреи шепнат, когато се молят. Те също мислят, че някой ги слуша и наблюдава. Значи, някой наблюдава и си води бележки, и записва регистрационните номера на колите.

— Ха!

Само тя можеше да каже „Ха!“ точно по този начин Да!“ на богаташко момиче с разкошни рамене, крака и коса.

Вътре в нея . О, да, определено, в нея.

И после в схватката „Ха!“ преминава в „Ах“… Ах… ах… ах… ах… ах… ах…

„Ама ти — беше казал Макси — действително ли мислиш, че спят? Боже господи, Джош! Те се чукат .“

За да се махна от стаята и да убия малко време — да, буквално всяка шибана минута — слязох с асансьора във фоайето, където се бяха събрали четиристотин хиляди милиона души от някакъв конгрес, дърдореха и се хилеха. Всички носеха еднакви дрехи — общинарски костюми дори тук, в Атлантик Сити — а на реверите и на гърдите им беше лепнат надпис „Гост“, което някак ме развесели.

— Това философска мисъл ли е? — обърнах се към един.

— Какво? Ние сме от конгреса.

— Имам предвид, че всички сме гости на тази планета. Това ли искате да кажете?

— Трябва да сте луд.

Може и да бях. Чувствах се смахнат. Казиното беше полупразно и крупиетата за двадесет и едно седяха сами и отегчени пред разстланите карти, които чакаха да бъдат разбъркани. Имаше дори маси за по два долара.

Само че не можех да се съсредоточа заради това чувство на лудост. Какво от това, ако спечеля? Какво от това, ако загубя?

Какво от това? Какво от това? Какво от това?

Какво от това, ако изкрещя, че сме само шибани гости.

Докато обикалях сред масите за двадесет и едно, рулетка, зарове, бакара, Голямо колело — в кръг, напред-назад, покрай множество лица, всички сурови и безрадостни — приличах на плувец, който е навлязъл прекалено навътре, прекалено надълбоко, само веднъж надхвърлил границите на разумното, и сега маха лудешки с ръце, за да спаси живота си.

Вразуми се! Бързо! Ще последва лудост.

Мисли за нещо хубаво! За какво? За жена си! Това ми причинява болка. За баща си, за майка си, за децата си? Това също ми причинява болка. Мисли за парите! Това ми причинява най-голямата болка. Тогава мисли за Йерусалим. Добре. Това е нещо хубаво.

Следващата година в Йерусалим — с Джоан.

— Добре ли си? Сега добре ли си? Няма да умираш, нали?