Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Исках да й кажа, че съм изключен от своя народ. Вече не бях под закрилата на Завета.

— Какво не е наред? — попита отново тя.

— Нищо — отвърнах.

— Боли ли ви нещо?

— Не.

— Нямате треска. Но сърцето ви препуска като лудо. Попита ме дали употребявам наркотици.

— Вземам понякога валиум. И фиоринол против мигрена.

— Сега имате ли мигрена?

— Не.

— Защо не можете да ходите?

— Мисля, че точно сега мога да ходя.

— Не, останете си на мястото и почивайте.

— Колко време?

— Ще видим. Бих искала да ви прегледа лекар.

Затворих очи, защото светлината беше много силна. Трябваше да мисля за хубави неща. Лошите мисли убиват. Но какво правеше Джоан сега? Представих си я гола, на колене…

Отметнах одеялото.

Сестрата се втурна към мен.

— Мислех, че ви е студено.

— Горещо ми е.

Беше ми и студено, и горещо.

— Лекарят ще дойде ей сега.

— Може ли да ми дадете някакво приспивателно? Имам нужда от сън.

— Лекарят може да ви даде нещо.

Зачаках. Къде беше този лекар? „Всичко — мислех си, — всичко става толкова бавно . Разни неща стават по света, а аз съм тук, чезна, плътта изяжда душата ми. Това е заболяване на духа.“

Лекарят се оказа скептично настроен старец. Държеше се весело, като професионалист, който е видял всичко и нищо не може да го изненада. Категоризираше хората по тип. Казваше се Мур, доктор Хорас Мур.

Продължаваше да бъбри, докато ме преглеждаше.

— Чувам, че искате приспивателно. Само едно хапче, надявам се. Тук идват хора и искат повече, ако разбирате какво имам предвид.

— Само едно — потвърдих.

— Идват при мен след като са изгубили спестяванията си за цял живот. Хазартът не е за хора със слаби сърца.

— Аз не изгубих — отвърнах. — Аз спечелих.

— Хм. И такива идват. И с това не могат да се справят. Колко спечелихте? Един милион долара?

Откъде знаеше? О, разбира се, че не знаеше. Един милион долара е просто израз. Американската мечта. Голям удар по американски.

— Вие сте болен — отсъди той, след като прегледа очите ми.

— От какво?

— Не знам. Но имате симптомите на шок, получен на бойното поле. Участвали ли сте във война или нещо такова?

— Да, преди много години.

— Не, имам предвид днес или вчера. Всъщност физически ви няма нищо, но…

Каза, че е видял нещо, което не му харесва.

— Имате нужда от почивка.

— Бихте ли ми дали приспивателно?

— Действително имате нужда от приспивателно, нали? Това също е симптом.

— Току-що казахте, че имам нужда от почивка.

— Почивката не означава сън. Тя означава… вие знаете какво означава. Вие се борите срещу нещо. Срещу какво?

— Не съм сигурен дали ви разбирам.

— Сигурен съм, че разбирате.

— Искате да ви се изповядам ли?

— Не, аз съм само лекар. Слушалката ми може да долови само биенето на сърцето ви. Дълбоко в сърцето си сте само вие и Бог. Както и да е, ще ви дам приспивателно. Но това няма да даде отговор на въпросите ви.

— Благодаря — отвърнах. — Това е всичко, от което имам нужда.

— Да, хапчето за сън. — Той спря и ме огледа внимателно. Очевидно не го правеше често.

— Притеснявам се за вас — каза той. — Знаете ли, и аз съм участвал във войната. Във Втората световна война. Видях какво хората причиняват на други хора. Тъжно. А сега виждам какво хората си причиняват сами. Познайте какво! Това е още по-тъжно.

Изповед — това искаше този човек от мен.

— Вие сте един от тях — продължи той.

— Един от кои?

— Знаете какво искам да кажа. Ето… ето ви хапчето. Само запомнете, че то не е отговорът на вашите въпроси.

Щом се върнах в стаята, глътнах хапчето с вода и зачаках да подейства. Сега сънят беше много съществен за мен. Загледах се през прозореца и дори от разстояние, в тъмната нощ, можах да видя брадат човек да разхожда кучето си по плажа.

Хвърлих се в леглото и най-после се унесох в сън. Когато се събудих, очите ми горяха. Гърлото ми пламтеше. Беше два часът сутринта, неподходящо време за ставане.

Сънувах. Сънувах Джоан и Ибрахим на пода край леглото ми да се смеят и да ми се подиграват. Знаех, че е сън, но знаех също, че са там. Сигурен бях.

През последните си дни, сам във Филаделфия, татко казваше, че хора го навестявали през нощта. Той им се противопоставял. Естествено, не му вярвах, но мебелите из цялата къща бяха преобърнати.

Татко дори ми показа контузиите си от нощните битки. Не исках да му вярвам, защото, ако му повярвах, адът щеше да се отвори, а аз предпочитах да не вярвам в ада.