Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Не.

— Е, това също не е смешно. Знаеш, че сирийските бедуини откраднаха две от жените ми. С Джоан стават три. Тази твоя Джоан — как можа да я продадеш така? Това не е правено никога досега. Почти заслужаваш поздравления. Това е не само голям грях, това е исторически грях. Следващия път, когато Мойсей се възнесе, ще се върне долу с единадесет Божи заповеди, специално заради теб!

— Ето, започваш да ми се караш, Давид. Не ти е присъщо.

— Съжалявам. Той толкова много те харесваше. Беше луд по Джоан.

— Наистина ли? Харесва ли ме?

— Той те обича, Джош. Обича твоето семейство.

— Затова ли ги даде на Хитлер?

— Неговите планове не са като нашите, знаеш това, Джош.

— Но сега ме мрази.

— Обмисля отношението си, в случай че има наказание.

— Какво?

— Не мога да кажа.

— Все още си ми любимец, Давид.

— И ти си готин. Прощавам ти.

— Благослови ме, тогава, преди да си тръгнеш.

— Не мога да сторя това, Джош.

— Не можеш да си тръгнеш, преди да ме благословиш.

— Мога и единствено Яков може да се пребори с ангел.

— Добре. Но само кажи: „Джошуа, Джошуа“.

— И това не мога да сторя. Прекалено много е.

— Хайде, Давид. Повтори името ми.

— Обещай ми, че ще обичаш доброто и ще мразиш злото.

— Обещавам.

— Добре, Джошуа, Джошуа.

Бях вече буден и утрото бе настъпило.

Вратите на асансьора се разтвориха. Намирах се на етажа на казиното. Един сбръчкан старец с униформа на охраната ме издърпа навън и попита:

— Колко време стояхте там?

— Не знам — отвърнах. — Колко е часът?

— Десет.

— През деня или през нощта?

Той ме изгледа.

— Десет сутринта, приятел. Какво стана?

— Ти ми кажи. Не си ли проверявате асансьорите, бе хора?

— Този е скапан.

— Много скапан.

Той каза, че трябва да докладва. Опита се да ме заведе в някаква канцелария, но аз отказах да го последвам.

— Къде отиваш? — запита ме.

— Не знам.

Излязох да си поема чист въздух. Слънцето висеше над океана като блестящ жълт балон. Все още бях ожесточен, място не можех да си намеря и това ме караше да вървя право към „Версай“.

След прекараната в асансьора нощ се чувствах мръсен и раздърпан и когато зърнах образа си в една витрина, реших да се измия.

Вместо да отида в хотелската тоалетна обаче, аз се отправих към брега на океана. Хотелът бе разумно решение, но точно сега не ми се искаше да постъпвам разумно. Харесваше ми как изглеждам и се чувствам — безразсъден и невъздържан, и затова се измих на брега на океана.

Когато пристигнах във „Версай“, пазачите на казиното ме огледаха критично, но ме пуснаха да вляза, и ето го там, Ибрахим, на същата маса, където започна всичко. Той беше все така брутално величествен и както преди аз изпитах страхопочитание, само че сега то беше примесено с възмущение, със силата на човек, който, веднъж победен, не може да бъде побеждаван повече и оттук нататък може само да печели.

Масата бе оградена с шнур, но тъй като беше рано сутринта, край него нямаше голяма тълпа. Всъщност изобщо нямаше никой. Бях само аз.

Наблюдавах го как играе. Вършеше всичко погрешно. Естествено, знаеше, че съм тук, но се преструваше, че не ме забелязва. Губеше и за нула време пропиля куп пари.

После му провървя. Направи двадесет и едно два пъти поред и крупието започна да губи. Ибрахим спечели последователно единадесет раздавания. Никога не бях виждал такава серия.

Какво, какво имаше у мен, което носеше на този човек такъв късмет? Всъщност какво е късметът? От небето ли е измислен, или е единствената власт, която небето не контролира? Сигурно е второто — не можеш да го привикаш с благородни дела или почтен живот; той каца капризно на рамото както на онези, които не го заслужават, така и на онези, които са го заслужили.

Каквото и да представляваше, аз му го носех — на него, Ибрахим.

— Отново вие — обърна се той към мен.

Прескочих шнура и седнах до него.

Шефът се приближи и ме попита дали искам да играя. Минимумът на тази маса беше десет хиляди долара. Сега ми стана ясно. Дължеше се на милиона, който Ибрахим бе внесъл в сметката на казиното на наше име.

Естествено, това бе най-доброто, което можеше да направи. Нямаше друг начин. Не в брой, не с чек, за да не опетни открито името на Джоан и моето достойнство.

Класическа постъпка, Ибрахим. Наистина невъзможно бе да го мразиш. Можеше да мразиш всичко, свързано с него, но не и него самия.

— Не — отговорих на шефа. — Само ще гледам.