Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Ще трябва да направя няколко копия — каза той накрая. — Това е единственият екземпляр.

Ето го! Големият отговор.

По дяволите, точно това исках да чуя!

Приближих се до видеокасетофона. Той като че ли не ме забеляза. Беше разсеян, мислите му бяха далеч. Все още бе завладян от съдържанието на филма. Намираше се в състояние на върховно блаженство.

— Щастлив съм, че проявявате разбиране — каза най-сетне.

— Да, разбирам.

— Свидетел сте.

Това му беше необходимо. Свидетел, който да направи филма достоверен.

— Това е свято — допълни.

Свято, а? Ако това беше свято, тогава кое беше порочно?

— Да, свято е — потвърдих.

Придвижвах се сантиметър по сантиметър към видеокасетофона.

— Кажете ми, била ли е някога с вас такава? — попита той.

Да, беше. О, да!

— Не — отвърнах. — Никога.

Е, угодих му.

— Сигурен ли сте?

Искаше доказателства. Може би запис. За него беше важно — да знае, че й е дал наслада, каквато нито аз, нито някой друг мъж й е давал.

— Да, сигурен съм.

— Добре — успокои се той. — Знаете ли, предложих й да остане с мен.

— О?

Разбира се, страхувах се от това — че може да остане с него. Смятах го за най-лошия вариант. За запис не бях и помислял, не бях подготвен за такава неприятна изненада. Всъщност тя беше останала с него.

— Тя отказа — продължи Ибрахим. — Но все пак аз притежавам филма.

— Да, филмът.

— Той е всичко. Но само вие можете да го разберете. Разбирате ли?

— Да, разбирам.

— Този запис е паметник. Не, не мога да правя копия. Трябва да има само един.

— Естествено — отбелязах. — Нали е паметник.

— Да, трябва да има само един филм.

Намирах се на една ръка разстояние от касетата, от паметника, единствения. Пуснах ръка колкото да проверя разстоянието. Щом настъпи моментът, ще мога да я грабна с едно движение. Едно-единствено безпогрешно движение. Ако се мотая, той ще се нахвърли върху мен.

— Джоан не знае нищо за това — подчерта Ибрахим.

— Казахте ми вече.

— Намирате ли, че съм жесток?

Беше повече от жестоко. Беше извратено.

— Не — отвърнах.

— Да, всичко е така, както трябва да бъде. Всичко е точно.

Той се обърна към прозореца, с гръб към мен.

Помислих дали да се хвърля към касетата, но той се намираше между мен и балкона. Щеше да успее да ме спре. Щяхме да се сбием. Можеше да го надвия, но можеше и да загубя. А може би щяхме да завършим наравно. Положението не ми допадаше, особено когато пазачите бяха пред вратата, готови да се нахвърлят върху мен.

Реших да действам бързо и внезапно, когато настъпи идеалният момент.

Трябваше да го направя, докато той беше в състояние на меланхолия.

— Само една жена — продължи Ибрахим — може да причини това на един мъж.

Сега пък обърна другата страница — ненавистта.

— Да направи какво?

„Карай го да говори. Карай го да говори”

— Да има такава власт над него!

Той седна и запали цигара; не пура, а цигара. За пръв път не позираше. Чувствата му бяха избили и мистиката изчезна. Принцът стана обикновен човек.

— Вижте какво е направила с вас — продължи той.

Той искаше болката ми! Искаше да я види. За свое удовлетворение. За да съм истински свидетел, трябваше да се радвам заради него, а аз самият да бъда отчаян.

„Действай хитро — казах си — и му го кажи. Той и без това е в ръцете ти. Изцяло”

— Да — отговорих. — Вижте какво направи с мен.

А аз какво бях направил с нея?!

— Благословение и проклятие за мъжа, това са те — добави Ибрахим.

„Също като парите”, мина ми през ума.

— По вие бяхте благословен — отбелязах.

— Да, Джоан е една-единствена.

И записът бе един-единствен. Издърпах го от видеокасетофона — протегнах ръка и елегантно си го присвоих. Притиснах го до корема си, после го мушнах в страничния си джоб.

Ибрахим се хвърли, сякаш бранеше живота си.

— Какво!

— Време е! — казах.

Залогът му беше добре известен — всичко. На мен също. Но ми липсваше инстинктът да убивам. Дори сега. По дяволите състраданието, толкова характерно за евреите . Израелците до известна степен бяха разрешили този проблем, като непрестанно показваха и напомняха на децата какво са причинили християните на своите предшественици през вековете. След като в продължение на две хиляди години евреите бяха обръщали другата буза, сега се учеха на нещо ново — само дето онова, което научаваш, никога не се покрива с действителността. Но истина бе също така, че щом веднъж се заемеха с нещо, те освирепяваха. Менахем Бегин [34] Министър-председател на Израел от 1977 до 1983 г. — Б. ред. беше прав, като казваше: „Искат свещена война ли? Ще им дадем една свещена война“.