Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Отговорих, че ако всички църкви по света се струпат на едно място, ще пристигнат тридесет милиона.

— Никога — отсече той. — Хората са се отказали от религията. Е, ходят на църква, но това е от страх. В случай че има Господ. Но на човек не му е необходима вяра за монетния автомат. Само вземаш автобуса и готово. Дръпваш ръчката и кой знае, може никога повече да не отправяш молитви за по-добър живот. Защото точно това правим ние тук, Джош — обещаваме по-добър живот, това, което всички гоним, ти също. Вярно е, че влагаме много пари, но за това си има причина — още повече пари! Изразходваме един милион долара, за да преместим едно стълбище, и защо? Защото в крайна сметка то ще ни донесе два милиона. Въпросът е в следното: в казината бизнесът с парите е първото и последното нещо, и всичко, което е между тях. Нагоре и надолу по „Бордуок“, всички участваме в бизнеса да купуваме хора. Понякога всичко ти струва само една фланелка. Понякога повече. Но никога не съм срещал мъж или жена, които да не могат да бъдат купени. Въпросът е само в цената.

Частният асансьор към апартаментите на много богатите беше скрит от хорските погледи. Мястото бе уединено и се използваше за гробище на счупени монетни автомати.

Към него ме насочи отговорникът на момчетата, обслужващи асансьорите във „Версай“, след като се обади горе и спомена името ми.

Ибрахим знаеше, че идвам. Вместо Джоан.

Натиснах копчето на асансьора и когато вратата му се отвори, взех да размишлявам, както обикновено. Асансьорите не са любимото ми развлечение. Не изпитвам страх от височини, нито пък от битки, нито от много други неща, но асансьорите ме ужасяват.

Да бъдеш затворен ! По-лошо, да бъдеш забравен — да, от това изпитвах най-голям страх. Един ден ще заседна в някой асансьор и никой няма да знае. Часове, дни, седмици, месеци, години наред. На никого няма да липсвам толкова, че да му пука. Да бъдеш забравен. Не можех да измисля нищо по-ужасно.

Да умреш не е толкова лошо — ако хората знаят, че си умрял. Но да предположим, че си умрял, а никой не знае това? Ще бъде страшно.

Ами ако предположим, че си жив, а хората дори не знаят, че си жив? Това е още по-лошо — най-лошото.

Докато се изкачвах до номер осемнадесет, се чудех какво да кажа. „Престани да правиш предложения на жена ми?“ Няма да върви. Мислех какво да направя. Да го предизвикам на дуел? Това е старомодно. Всъщност нямах никакъв план, освен да се появя и да задоволя нещо по-голямо от любопитството си. Нещо много по-голямо от любопитството си.

Доста се двоумих дали постъпвам правилно. С Джоан се бяхме карали почти целия следобед. Тя мислеше, че постъпвам глупаво. „Мъжка ти работа“, каза. Каза и нещо друго: „Не можеш да спечелиш срещу такъв човек“. Подобно на онова, което беше казал Сай: „Дори когато губи, той печели. Той не може да изгуби.” И точно тази мисъл ме тормозеше сега.

Когато излязох от асансьора, един мъж, който приличаше на Пол Нюман — макар да бях сигурен, че не беше — ме посрещна и каза:

— Последвайте ме, моля.

Долових акцент, различен от арабския.

Изглеждаше ми някак познат. Тогава се сетих, че го бях видял предишната вечер на една съседна маса, докато четиримата вечеряхме в „Тропикана“.

Скоро по коридора се появиха и други лица, все познати. Стана ми ясно, че Ибрахим наистина има свита и те са навсякъде.

Мъжът ме съпроводи до стая, която ме учуди с липсата на всякаква украса. Бежово канапе, два еднакви стола, масичка и барче. Естествено, това беше само една стая от многото, тъй като Ибрахим се беше настанил на целия етаж. Освен това вероятно обичаше да има излишни стаи. Един богаташ не трябва да е богат през цялото време, за разлика от бедния, който винаги трябва да бъде беден.

Останах сам. Наблюдаваха ли ме? Мисля, че да. Всъщност имах това усещане още в асансьора и дори преди това, по „Бордуок“, като идвах насам. Параноя може би. А може би не.

Ибрахим влезе бавно. Беше с черен костюм и на лицето му грееше светла усмивка. Жените несъмнено го намираха за елегантен. Сега се държеше толкова приветливо, че аз машинално станах от стола и поех протегнатата му ръка. Бяхме сами в стаята. Той ми предложи „Манхатън“, а на себе си наля коняк.

— Знаех, че ще дойдете — каза той и докато сядаше, направи едно особено движение. Вместо да придърпа панталоните си над коленете, той ги заметна с ръка, както се замята вееща се роба.

Султанът на Махарийн!

— А не съпругата ми? — попитах.