Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Не.

— Не ме питай в коя война. Те все се бият, нали знаеш. Само свещени войни. Жената с него е съпругата му. Чух, че в родината си била нещо повече. Рива е испанка. Никога не говори, както си забелязал. Красива, но тъпа. Имам предвид тъпа в буквалния смисъл. Но там, в Близкия изток, така тренират жените си. Само можем да се поучим от тях, ако разбираш какво искам да кажа.

— Бих пощурял по такава жена — отговорих.

— Предполагам, че си прав. И аз бих пощурял. Той също, всъщност. Шари му погледът. Американките го възбуждат. Харесва руси. Там, в пустинята, няма много русокоси. Но не знам да е ухажвал някоя сериозно.

— Аз пък знам.

Сай ме погледна подозрително, докато казвах това. Или пък аз си мисля, че беше така.

— Колекционира стари автомобили — продължи той. — Шампион по поло. Играе шах. Много добре, доколкото разбирам. Също така играе бридж, участва в турнири. Истински милиардер от Махарийн, нали разбираш? Идва тук веднъж годишно заради насладите на нашия град. Мюсюлманин е, но когато е тук, пие алкохол. Много активно действа за каузата на арабите, но не мрази евреите. Защо се интересуваш от него?

— Ами нали знаеш, че се запознахме.

— Целият град знае. Всички знаят за онази игра във „Версай“. Даде ли ти поне джобни пари? Например петдесет — имам предвид хиляди.

— Не, но вечеряхме заедно. Запознах ви, а вие се държахте като непознати.

— Спазвах етикета. Нахално е да покажеш, че познаваш султан. Но какво има?

— Нищо.

— У него няма фалш, ако това си мислиш. Известно е, че е изгубил три милиона само за една нощ — и си излязъл, като че ли нищо не се е случило. И защо не? Докато се изпикае, петролните му кладенци наваксват загубата. От години се опитваме да го привлечем, но отказва да играе на нашите маси. Ако той и братовчедите му завъртят бизнес тук, няма да гоня вятъра с тази търговия с фланелки. Нали разбираш?

— Никога ли не е идвал тук?

Въпросът като че ли не се понрави на Сай.

— Беше веднъж.

— Кога?

— Преди няколко дни. Влезе, огледа се и излезе. Не му хареса атмосферата, предполагам. Комарджиите държат на атмосферата, особено онези, които залагат големи суми, а този човек залага много повече от останалите. Имал ли си някога толкова пари, че да не можеш да загубиш? Дори и да губиш, печелиш.

— Не, Сай. Никога не съм имал толкова пари.

— Ето, това е неговият номер. Дори когато губи, печели. Справедлив ли е животът?

— За него — да.

— Да, но не съвсем. Никой не е изцяло щастлив, както е известно. Диабетик е. Взема инсулин. Един лекар пътува с него навсякъде. Както и част от огромната му свита. Никога няма да ги видиш, но не се заблуждавай — там са. Да ти кажа честно, Джош, останах изненадан, когато ви видях заедно. Знам, че воюва срещу тях през шестдесет и седма. Спомням си как се втурна към Израел. Ти си пламенен ционист, Джошуа.

— Аз не мразя арабите по принцип, Сай. Мразя ги само ако те ме мразят.

— Думи на истински християнин. Нещо друго?

„Не — помислих си. — Нищо друго.“ Макар че все още не знаех нищо за човека Ибрахим с изключение на здравните му проблеми. У него имаше и нещо повече, и нещо по-малко, със сигурност.

Той не беше непобедим. Притежаваше огромно богатство, но пък имаше само едно око и въпреки цялата си власт и хубост беше болен от диабет. Значи, не беше съвършен и аз имах шанс.

Трябваше да го знам, за да му стъпя на врата, да го принизя някак в очите на Джоан. Въпреки възраженията й Ибрахим, загадката Ибрахим, щеше да остане у нея дори когато той си заминеше. Освен ако не намерех начин да го разгромя. Не, Ибрахим не биваше да изчезне току-така; нямаше да му позволя да се изпари в арабската пустиня, завладял въображението на Джоан. Трябваше да се справя с него тук.

Изтъкнах на Сай колко е важно за „Галакси“ да има човек като Ибрахим на игралните си маси.

— Много е важно — потвърди той. — Много, много важно. Ето за това става дума.

Попитах го дали „Галакси“ прави нещо, за да го примами.

— Всичко, което можем. Предложи нещо.

Не знаех какво точно, но нещо се въртеше в главата му.

Сай обясни, че в „Галакси“ никога не са се залагали големи суми. „Версай“, „Цезар“, „Тръмпс“ — там да. Затова в „Галакси“ вече имало планове за привличане на „качествени играчи“.

За най-големия шеф на „Галакси“, Рой Ставрос, това било приоритет номер едно. Архитекти вече проектирали отделни помещения за маси за минимум сто хиляди долара, с червени драперии, полилеи, крупиета в смокинги и компаньонки — за всеки играч според вкуса му.