Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Нямаше да обядват супа, хляб и сирене. Понеже имаше да готви за двама мъже, госпожа М. беше преобразила обичайните си менюта. На две места имаше ножове и вилици, и когато Изобел влезе, госпожа М. слагаше на трето място прибори за нея.

— Здравейте — каза Изобел.

Госпожа М. вдигна поглед и се усмихна:

— Здравейте, госпожо Латимър. Хубава седмица ли имахте?

— Да, благодаря — каза Изобел. — Тук всичко наред ли е?

Госпожа М. й отправи усмивка, която загатваше за обичайното съзаклятничество между жените.

— Ами доста сме заети — каза тя тихо, така че двамата мъже, влизащи в стаята, да не могат да чуят. — Ужасно сме заети. И доволни. И здрави.

— Хубаво — каза Изобел сдържано, подразнена от поверителния тон. — Някаква поща за мен?

— Всичко е на бюрото ви, госпожо Латимър.

Изобел кимна и се обърна да тръгне към кабинета си, докато госпожа М. заговори фамилиарно на мъжете:

— Филип, Мъри, обядът ще е готов след няколко минути, така че не се запилявайте.

Изобел спря като закована на прага. Госпожа М. работеше за тях от седем години и винаги ги беше наричала господин и госпожа Латимър, а те я знаеха като госпожа М.

Изобел продължи през вратата към кабинета си. До клавиатурата на компютъра й имаше стряскаща купчина поща. На самия екран имаше нещо, което Изобел не беше виждала преди, нова програма, която никога не беше използвала на компютъра си. На нея се виждаше чертеж на градина с обширна стопанска пристройка и къща в центъра. Изобел я гледа в продължение на един миг, преди да осъзнае, че това беше мащабна скица на нейната къща, с обора, който Филип планираше да превърне в плувен басейн. Това беше една от програмите на Мъри, която показваше на потенциалните купувачи как ще изглежда басейнът им. Докато Изобел гледаше, екранът се промени и на него се появи гледка, заснета от въздуха. Сега тя можеше да види пасажа от къщата, който по някакъв начин се беше превърнал в остъклена сводеста галерия, а после гледката се промени отново и показа изгледа от юг, север, запад и изток. Тя седеше в стола си и гледаше как картината се сменя, забелязвайки, че пристройката хармонира красиво с вида на къщата, и, всъщност е така разширена, че е голяма почти колкото нея.

— Това е нелепо — промълви тихо Изобел.

Вратата й се отвори и Филип и Мъри застанаха на прага заедно: изглеждаха весели и доволни от себе си.

— Какво ще кажеш? — попита Филип. — Мъри ми показа как да я инсталирам на компютъра ти. Да ти я разясним ли?

— Трябва да си проверя пощата преди обяд — каза Изобел хладно. — Може ли да ми я покажете след това?

Намерението й беше да покаже пренебрежение към Мъри, но долови как той внезапно й хвърли блестяща усмивка, сякаш отхвърлянето от нейна страна беше по някакъв начин интересно, по-интригуващо от приемане. Изобел извърна поглед от ведрото му лице и сведе очи към писмата си.

— Ако искате да се махне от екрана ви, просто натиснете „Напусни“ — каза Мъри. — Записано е на диск, няма да го загубим, ако искате екранът ви да се изчисти.

— Благодаря — каза Изобел хладно. Двамата мъже се оттеглиха, много напомняйки на непослушни момчета, които гувернантката отпраща от стаята. Изобел се върна към пощата си и прехвърли бързо пощенските пликове: половината от вниманието й все още беше съсредоточено върху екрана, който сега показваше мащабна скица и напречни сечения на постройката. Сметките в светлокафяви пощенски пликове не бяха отворени, Филип ги беше оставил на нея. Филип обаче беше отворил всички адресирани лично до нея писма, с надписани на машина пликове, както правеше винаги. Ако му поискаше обяснение, той щеше да каже, че е искал да се увери, че нищо спешно не е било пренебрегнато. Това беше само отчасти вярно. Тъй като имаше малко приятели и никакви роднини, самият Филип почти никога не получаваше писма и завиждаше на Изобел за голямата купчина поща, която получаваше всяка сутрин.

До този момент Изобел никога не беше възразявала срещу този негов навик. Но сега имаше неща, които трябваше да крие. Поколеба се за миг, гледайки разкъсаните пощенски пликове. Щеше да е трудно да попречи на Филип да отваря пощата й. Сега осъзна, че никога не й беше харесвало той да го прави. Това означаваше, че всички приятни писма се четяха от него, преди тя да успее да се добере до тях. Той й съобщаваше всяка вълнуваща новина, знаеше я пръв, дори когато беше адресирана единствено до нея. Изобел осъзна, и това осъзнаване я удиви, че години наред Филип беше отварял личните й писма и че години наред тя го бе мразила, задето прави това, а никога не бе имала куража да му каже да зачита неприкосновеността на личната й кореспонденция.