Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Трой се постара да съхрани търпение.

— Не отричам това. И е страхотно за него. Затова съм доволен. Но искам да кажа следното: не може ли той да има хоби и интереси, които не предполагат изхарчването на огромна сума от парите ти, получени като Зелда Виър, наведнъж? Не може ли да има хоби и интерес, които спокойно да можете да си позволите?

— Той не е алчен — каза тя твърдо. — Просто няма представа колко печеля и колко невъзможно скъп ще бъде басейнът. И вината за това е моя. Когато той се разболя, аз просто поех всичко и оттогава просто ръководя всичко. Не съм му казала, че имаме финансови проблеми. Просто се опитвах да се справям с всичко сама.

Трой кимна.

— Тогава се справи и с това — каза той. — Не можеш да му позволяваш да харчи, без да си му казала необходимото. Ако, както казваш, не е алчен, а просто зле осведомен, тогава трябва да го осведомиш. Кажи му колко печели Изобел Латимър, добави към това по трийсет хиляди на година, ако искаш; но му дай представа за бюджета ви.

— Не мога да го разочаровам — заяви тя. — Той не бива да се тревожи.

Трой покри ръката й със своята през масата.

— Разбирам — каза той топло. — Но помни как се почувства, когато ти казах, че ще платят само двайсет хиляди лири за романа ти, и знаеше, че нямате достатъчно пари, за да се издържате. Нали не искаш да се озовеш отново с онзи ужасен дълг и нищо налице като резултат от цялата тази работа, освен огромен плувен басейн с плъзгащ се покрив.

Изобел се усмихна.

— Знам, че си прав.

Видя удоволствието й, задето поемаше отговорност вместо нея, пък макар и само в ограничен смисъл, колкото да я посъветва какво да прави, а после да я остави да продължи с по-трудната част — да го направи наистина.

— Трябва да бъдеш твърда — каза той.

— Ще опитам — обеща тя.

Съпругът на госпожа М., който караше колата на семейство Латимър, посрещна Изобел на гарата.

— Хубаво ли беше времето напоследък? — попита Изобел, когато излязоха от главния път и поеха бавно по тесния междуселски път. Той отби в тесен еднолентов път и изчака един трактор да се промъкне покрай тях, преди да отговори.

— Много приятно — каза. — Много меко, а пък едва наближава февруари. Вече прилича на пролет. В Лондон едва ли сте почувствали колко е приятно.

— Не — каза Изобел. — А напоследък навсякъде има централно отопление, и е толкова горещо…

— Това води до всякакви настинки — каза той печално. — И менингит. Кой беше чувал за менингит преди централното отопление?

Изобел кимна и загледа познатите ориентири по пътя към къщата й.

— Филип добре ли е? — попита тя.

— О, да — отвърна съпругът на госпожа М. — Поне тя никога не е казала нещо в различен смисъл. А щеше да спомене, ако той не беше добре. Каза, че е много погълнат от заниманията си с басейна. Предполагам, че сигурно сте чули всичко за това.

— Да — каза Изобел. — Чух.

Той намали, за да завие в алеята. На обичайното място на Изобел беше паркиран бял седан.

— Това сигурно е човекът за басейна — каза господин М. и паркира до него. — Май е тук през повечето дни.

Изобел излезе от колата и видя с прилив на дълбоко задоволство, че Филип беше дошъл до предната врата да я посрещне.

— Привет — провикна се той от прага.

— Привет — отвърна Изобел, обхващайки с поглед светлата му коса и любимото лице, свенливата топлота на усмивката му. Вдъхваше усещане за нещо сигурно и нормално в сравнение с прекадените вълнения от предишната седмица. Тя се радваше да си е у дома, радваше се да е отново с него. За момент се просълзи при вида му и изпита желание да изплаче, да се хвърли на гърдите му и да остави ръцете му да я обгърнат, и да го чуе как я успокоява, че не е нужно никога повече да излиза навън в света, никога повече да бъде Зелда, никога да не протяга ръка към Трой през нощта или да се бори с усложненията на живота, който бяха създали заедно тази седмица.

— О, Филип — изрече тя с копнеж и тръгна към него.

На прага зад него се появи една фигура. Мъри кимна леко, сякаш искрено се радваше да я срещне.

— Добре дошла у дома.

— Благодаря — каза Изобел студено.

— Мъри ще остане на обяд, тъкмо се канехме да хапнем — каза Филип доволно. — Истински късмет е, че си хванала този влак. Идваш точно навреме.

Изобел кимна и влезе в къщата. Струваше й се странно двамата мъже да я приветстват с добре дошла в къщата, която до миналата седмица безусловно й принадлежеше, в която тя посрещаше съвсем редките посетители. Но сега палтата на Мъри и Филип бяха метнати на един стол в антрето, а големият синьо-бял чадър на Мъри, с яркото лого „Атлантис Пуулс“, беше в поставката за чадъри. Изобел поспря за миг да погледне големия чадър на Мъри, заради който поставката й се струваше миниатюрна, палтото му, метнато небрежно на стола й, а после отиде в кухнята.