Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Трой я прегърна малко по-плътно, сякаш искаше да заглуши с рамото си тази ужасна, откровена изповед. Но тя отказваше да бъде накарана да замълчи. Искаше той да знае, искаше да изрече мрачното си признание.

— Единственото нещо, което ми доставяше наслада, истинска наслада, беше писането — каза тя тихо. — Когато Филип се разболя и мислехме, че ще умре, това беше единственото, което ме откъсваше от страха и скръбта. После, когато той беше зле през цялото време, просто винаги и непрекъснато зле, писането ми беше единственото живо и жизнено нещо в цялата къща. А после, по някаква причина, писането ми стана някак ужасно кухо. Не мога да опиша причините. Струваше ми се, че цял живот съм писала едни и същи книги за едни и същи хора, хора като мен, в къщи като моята, горе-долу на моята възраст, и отново и отново трябваше да правят избори: дали да признаят или да скрият. Да се доверяват или да се съмняват. Да останат ли верни и предани или да зарежат всичко. И понеже те са в моите романи, а не в роман на някой от онези млади автори, които мислят, че нищо не е по-важно от тях самите, които мислят, че единствената история, която си струва да се разкаже, е тази за себични желания и стремеж да постигнеш собствена индивидуалност, защото това са моите герои, те винаги избират благоразумието, доверието, постоянството — тя въздъхна за миг. — Боже мой, но те са отегчителни.

Искаше му се да я прекъсне, но нямаше какво да каже, докато тя разгалваше скелета на живота си.

— Когато получих първата си лоша рецензия, преди последните два романа, помниш ли?

Трой кимна.

— Онзи млад човек, Питьр Фрайди, написа унищожителна критика на „Съдникът и присъдата“. Донякъде бях наскърбена и засегната, разбира се. Но част от мeн беше съгласна с него. Той твърдеше, че моето писане е морализаторско като в следвоенните романи, художествената литература на петдесетте. Твърдеше, че е отминало времето, когато всички са искали да четат дълги и сложни вътрешни спорове за морала. Казваше, че хората искат ирония и действие, и драматично самоусъвършенстване. Съвременни фабули, казваше той, а не спорове колко ангела могат да се поберат на върха на една игла. Каза, че съм романистка на интелектуалната теология.

— И го уволниха два месеца по-късно — изтъкна Трой.

Изобел се усмихна.

— Да, но част от мен му даваше право. Той твърдеше, че е отегчен от типа книги, които пиша: дребните и незначителни подробности на семейния живот и морала, разработени в междуличностни отношения. Когато прочетох рецензията му, една частица от мен изкрещя: „Ура! Най-после някой, на когото му стиска да го каже! Най-после някой да каже, че е отегчен от тези неща, след като аз самата се отегчавам с тези теми от години“.

Трой я погали по косата.

— Има и друго — каза тя, като внезапно се надигна, измъкна се от прегръдката му и се оживи. — Другото нещо е, че прекарах толкова много време да пиша за такива герои, които правят дълбокомислени морални избори и накрая избират да постъпят правилно. Сама си поставих ограничения. Така че, когато Филип се разболя, ми се стори, че всичките ми романи са били упражнение за начина, по който да се държа. Никога не ми хрумна да правя нещо друго, освен да го подкрепям, да го издържам, и да отхвърля собствените си планове и собствените си амбиции и всичко, което се бяхме надявали да направим, заради болестта му. Той има своята инвалидност; а аз имам него. Аз съм като добра майка, жена, толкова посветила се на грижите, че вече не й се налага да прави никакви избори, тя не вижда никакви избори пред себе си. Тя иска да постъпи правилно. Трябва да постъпва правилно. Точно както аз винаги ще избирам правилната постъпка. Аз съм длъжна да постъпвам правилно, дори когато ми призлява от умора и досада, и тъга заради живота ми.

Той чакаше.

— А после се появи Зелда — каза тя простичко. Вдигна поглед към него и той видя, че макар лицето й да бе набраздено и уморено, очите й, пълни със сълзи, грееха в прекрасен, блестящо сив цвят. Изпълни го дълбоко, пламенно съжаление, че една толкова талантлива и толкова красива жена бе толкова уморена, че искаше да спи, докато умре, толкова дълбоко предана, че не можеше да види изход от една ситуация, в която със сигурност някъде имаше някаква промяна, някаква свобода, която тя можеше да извоюва.

— Изобел, толкова си красива — възкликна той.

Тя не изглеждаше изненадана. Вгледа се спокойно в младото му лице. Той бавно целуна будещата жал, осеяна с петна кожа под очите й. Нежно целуна бледите устни. Тя затвори клепачи и се предаде на леките му, снизходителни целувки, които се посипваха като дъжд, като милостиня, по лицето й. Почувства как той внимателно смъква халата от раменете й, и докосването на ръцете и устните му по шията си, по леко провисналите си гърди, по меката, отпусната кожа на корема си. Мълчаливо се свлякоха заедно на пода: Изобел чувстваше в докосването на Трой нещо топло и познато, а в същото време — и нещо напълно непознато. Никога преди не бяха оставали голи заедно. Никога преди не се бяха показвали в истинската си същност. Когато прекараха двете дълги еротични нощи в леглото, той беше Зелда, а тя беше окрилена от надежда, увлечена във фантазията, която двамата бяха създали. Сега тя беше уморена, тъжна жена на средна възраст, а той беше мъж, тласкан от дълбока, пламенна жал. Искаше да я преобрази, искаше да види как тъжното й, сломено лице засиява от малко радост, искаше извитата й надолу уста да се извие нагоре и да заличи дълбоките вдлъбнати линии, които я обрамчваха.