Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Тя кимна.

— Просто ще трябва да бъдеш твърда с него — каза Трой.

Изобел се поколеба. Трой се обърна, за да може да види умореното й лице.

— Толкова е трудно — каза тя със слаб глас. — Толкова ми е жал за него. Ако го беше познавал, когато беше здрав, щеше да разбереш защо. Беше толкова енергичен и умен, беше… — тя млъкна рязко.

Трой се вгледа за миг в лицето й. Тя изглеждаше като жена, напълно безсилна да направи каквото и да било. Помисли си, че дори съпругът й да я пребиваше всяка вечер, пак не би могла да изглежда по-омаломощена. Вгледа се замислено в нея за момент и тя срещна погледа му, сивите й, искрени очи се вгледаха в неговите тъмносини.

— Просто трябва да бъдеш твърда — повтори той.

Изобел поклати глава.

— Не мога да му кажа „не“. Просто ми се къса сърцето. От най-остроумния, най-чаровния… най-сексапилния мъж, когото съм срещала, сега се превърна в стар, уморен, твърде сприхав инвалид. Идва ми да заплача всеки път, щом го видя. Не мога да направя нещо, което би направило такъв живот още по-празен — тя направи пауза. — Той е един разочарован човек.

Трой си помисли, че това звучеше като заглавие на книга: „Разочарованият човек“.

— Знам какво би могла да направиш — предложи той. — Би могла да помислиш за Зелда. Как би се справила тя с това? Ако Зелда беше омъжена за него, какво щеше да направи? Докато се прибереш вкъщи, вече ще си била Зелда една седмица. Можеш да правиш нещата така, както би ги направила тя. Зелда би била в състояние да каже на някого, че прекалява. Зелда би била в състояние да откаже нещо на някого, дори ако го обича. Мога да си я представя да казва, че нейната любов е достатъчна, повече от достатъчна за всеки мъж. Той не би имал нужда и от плувен басейн.

При тази мисъл тя се разведри.

— Тя би го направила, нали?

Той се усмихна:

— Не си представям Зелда да се скъсва от работа, за да купи нещо, което не желае особено. Мога да си я представя как казва съвсем ясно на съпруга си, че тя печели парите, а той само ги харчи, и това трябва да спре.

— Но тя не е особено добра жена, нали? — осмели се да каже Изобел. — Ние я създадохме като жена, която може да си отмъсти на похитителите си. Всъщност изобщо не й дадохме морален облик. Тя не е способна на подобно ниво на морална преценка. Тя е измислен образ, а не морален човек, който живее в сложен свят.

Трой се усмихна.

— Бих казал, че невинаги е предимство да бъдеш добра жена. Струва ми се, че би било страхотно да бъдеш някой, който не е способен да ориентира живота си по определена морална преценка.

За момент си помисли, че беше стигнал твърде далече, тя би отблъснала идеята да бъдеш морално безразсъден. Но после тя се обърна в прегръдката му и го погледна, с лице, много близо до неговото. Трой осъзна, че са се озовали в интимна близост без защитата на лицето на Зелда помежду им. Нямаше слой от фон дьо тен и пудра, нямаше маска от очна линия и коректор. Нямаше нищо, освен чисто измитото лице на Изобел и неговото, толкова близо, че можеха да се целунат.

Не се целунаха. Взираха се един в друг, сякаш трябваше да опознаят всяка пора, всяка бръчка по лицето на другия. Той видя как кожата й потъмняваше под очите в сенки, станали почти тъмнокафяви. Тя видя извърнатите надолу ъгълчета на устата му, които след няколко години, навярно пет или десет, щяха да го бележат като неудовлетворен човек. Той видя умората в лицето й, провисналата кожа на челюстта и при очните й орбити. Видя разклоняващите се линии от ъгълчетата на очите й, където усмивките бяха изтощили кожата и й бяха придали характерни гънки, и осъзна, че напоследък тя рядко се усмихваше искрено и широко. В някакъв момент радостта от живота беше белязала лицето й, но сега бръчките приличаха на коловози по неизползван път.

— Уморена си — каза той, и гласът му беше изпълнен с нежност, сякаш говореше на нежно обичан приятел, който бе завършил дълго, тежко пътуване и още не му беше позволено да си почине.

За момент тя не продума; после поклати глава.

— Нещастна съм. Различно е.

Той я зачака да каже нещо повече.

— Сега двете неща ми се струват еднакви — каза тя бавно. — Сега умората и нещастието ми се струват едно и също. Често имам чувството, че съм уморена, а, разбира се, аз наистина работя много усърдно; работя и се подтиквам да работя по-усърдно. Но това чувство на изтощение, чувството на поражение още, преди да съм започнала, чувството, че имам твърде много за вършене и не съм в състояние да свърша всичко — това изобщо не е истинска умора. Знам го, защото изпитвам все същото, когато се събуждам сутрин. Дори ако спя цяла нощ от десет вечерта до десет сутринта, пак се събуждам, чувствайки се уморена. Не се чувствам уморена , а изхабена . Не се изтощавам от усилието, изтощавам се при мисълта за усилие. Не искам утрото да настъпва. Не искам денят да започва. Искам да проспя остатъка от живота си. Ако можех да заспя и да не се събудя никога повече — бих го направила.