Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Мляко — каза той. — И — я виж ти!

— Какво?

— Половинка хубаво шампанско. Много добра идея.

— Бих предпочела да пия чай.

— Пий и двете — заяви Трой. — Това би трябвало да ти вдъхне увереност. И още нещо…

Зелда повдигна една съвършено оформена вежда. Трой отиде тихо до вратата и пусна резето. Отвори портфейла си и извади пакетче бял прах. Докато Зелда гледаше, той взе едно списание от масичката за кафе и изсипа малко от белия прах върху него. Раздели го с ръба на кредитната си карта и го подреди в две малки линийки прашец, бял като сняг.

— Това е кокаин — каза Зелда слисано. Разпозна ритуала на подготовката, макар да не познаваше наркотика. Беше виждала хората да вземат кокаин във филмите. Сега за първи път го виждаше в реалността.

— Отразява се много добре на самоувереността — заяви Трой. — Със сигурност си вземала преди?

Зелда поклати глава, но по красивото й лице се изписа будното, жадно любопитство на Изобел.

— Никога. Не. Никога. С Филип пушехме канабис, когато бяхме по-млади, но това беше отдавна — никога дори не съм виждала такова нещо.

— Ето така се прави — Трой нави на тръбичка банкнота от двайсет лири и й показа. Пъхна я в едната си ноздра и запуши другата с пръст. Смръкна леко, проследявайки с тръбичката ивицата прашец. Потупа леко тръбичката и близна пръст, попи невидимия остатък от прашеца и после подаде тръбичката на Зелда.

— Не мисля…

— Зелда е на друго мнение — каза той категорично. — Освен това знам, че ще помогне.

Без да протестира повече, тя взе от него банкнотата и се наведе над списанието. Отбеляза с безстрастен интерес, че имаше някаква причудлива наслада в това да гледа как белият прах изчезва, която сякаш изобщо не бе свързана със замайването, което почувства секунди след това.

— Не забравяй да вкусиш — напомни й Трой.

Като в мъгла, Изобел близна пръст, попи с него остатъка от прашеца и го разтри по венците си. Моментално почувства езика си надебелял и подут.

— Само си огледай лицето — предупреди я Трой, като погледна собственото си отражение, вдигнал лице към огледалото, за да може да види долната страна на ноздрата си. Усмихна й се широко, ободрен. — Идеално.

Обърна се, когато чайникът кипна, и старателно се зае с приготвянето на чая.

— Как се предполага, че ще се почувствам? — попита Изобел.

— Еуфорична, уверена, малко замаяна — каза Трой, докато наливаше чай и разбъркваше вътре мляко. — Дадох ти да вкусиш съвсем малко. Просто за да те ободри — подаде й чашата и се обърна да отключи вратата. Почти веднага след това се почука. Трой стрелна Изобел с бърз, усмихнат, съзаклятнически поглед.

— Давай, момиче — каза той и отвори вратата.

Беше продуцентът.

— Просто се отбих да ви поздравя с „добре дошли“ — каза той. — Направихме репетиция и сме напълно готови. Публиката тъкмо пристига. Петнайсет минути преди да излезете в ефир, ще пратим някой да дойде да ви вземе и да ви покаже пътя. Слизате пет стъпала и сядате с Рейн и Стивън на софата. Ще видите къде — той пристъпи напред и включи телевизора, окачен над тоалетната масичка. На него се виждаше студиото преди излъчването, млади мъже и жени местеха камери, проверяваха кадрите, криеха кабели.

— Ето стъпалата — каза продуцентът, като посочи към няколко ниски стъпала. — И сядате там. На тази възглавница.

— Разбира се — каза Зелда: усещаше езика си неудобно голям в устата си. Надяваше се, че говори ясно.

— Ще бъде чудесно, ако успеете да се отбиете да ви гримират и да ви погледнат косата след десет минути — той замълча за миг и я погледна. — Макар да мисля, че сте съвършена в сегашния си вид. Може би само да проверите дали искат да сложат още пудра. Заради прожекторите, нали знаете.

Зелда се усмихна:

— Благодаря ви.

— Имате ли всичко необходимо?

— О, да — каза Трой жизнерадостно. — Имаме си всичко необходимо.

Продуцентът погледна Зелда: тя беше допряла опакото на ръката си до носа и деликатно подсмърчаше.

— Добре ли сте, мадмоазел Виър?

Тя му отправи лъчезарна, уверена усмивка:

— Много, много добре — каза тя.

Отведоха я при гримьорите, където й казаха, че изглежда прекрасно и няма нужда от нищо, освен от още съвсем мъничко цвят, и нанесоха пудра по челото й и руж — на бузите. Фризьорката дойде и разреса няколко пъти с четката си гъстата коса на Зелда, подобна на бухнал златист облак. „Разопаковаха“ я от пелерината и внимателно изчеткаха костюма й, възхищавайки се на кройката и шевовете и на ярките големи златни копчета. После едно кльощаво тъмнооко момиче, почти дете, надникна през вратата и каза: