Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— След миналия път — добави Изобел.

Трой опита виното, доби замислено изражение, опита го пак.

— Мислех си, че между нас се случва нещо необикновено — каза настойчиво Изобел. — Не съм мислила за нищо друго, откакто се прибрах вкъщи. Мислех, че всичко отива натам. А сега изглежда, че сме се върнали обратно там, където започнахме. Всъщност още по-назад — допълни тя остро.

Трой въздъхна:

— Да. Е, добре — отпи голяма глътка вино. — Бях много напрегнат заради идването ти — каза той. — Заради миналия път. Обядвах с Фреди, като начин да се разсея. Вероятно не беше много добър избор на начин за разтоварване. Това се проточи твърде дълго, и отклони твърде много вниманието ми. Затова бях малко… малко еуфоричен, когато дойде. Съжалявам. И не искам да започвам нищо наистина трудно, особено когато утре предстои да се появиш по телевизията. Мисля, че наистина би трябвало да се съсредоточим върху най-важното за момента. Трябва да оставим настрана всичко, с изключение на задачата да задвижим публикуването на романа на Зелда. До деня на излизането на книгата има цели два месеца, искаме Зелда да бъде навсякъде. Трябва да се съсредоточим върху нея, да я поставим пред всичко останало.

— Но какво ще стане с мен? — попита Изобел.

Сервитьорът, който слагаше салатите на масата, дочу отчаянието в гласа й, и не се сдържа и хвърли поглед към Трой, за да види как реагираше на това красивият млад мъж. Трой изглеждаше болезнено смутен.

— В какъв смисъл?

— Закотвена съм… — каза Изобел, много по-тихо. — Закотвена съм в провинцията със съпруг, който е добър човек, но… толкова болен. И за мен Зелда беше възможност да зърна какъв може да е другият живот. Мислех си, че ще встъпя в този живот.

— Ти наистина го правиш.

— Мислех си, че ние ще встъпим в него. Мислех си, че всичко ще бъде различно за двама ни, ако влезем в този живот. Все едно да пристъпиш през огледалото, озовавайки се в свят, в който нищо не е точно каквото изглежда. Нищо не е такова, каквото изглежда.

— Имаш Зелда — напомни й той.

Тя срещна погледа му открито с увереността, която й придаваха годините.

— Мислех, че ще имам и теб.

Идването на сервитьора със спагетите беше облекчение за Трой, спасение от неприкритата настойчивост на Изобел. Изобел изчака, без да се усмихва, докато сервитьорът й предлагаше дресинг за салатата, черен пипер, още вода, а след като той си отиде, каза на Трой:

— Надявах се на друг свят, освен онзи, в който живея. На нещо повече.

— Освен този, в който живееш ли? — попита той предпазливо.

— Не мога да си тръгна — каза тя просто. — Не съществува възможност да напусна дома си. Обвързана съм с Филип завинаги. До смъртта. Но сега, когато бях Зелда, само за малко, толкова малко, е сякаш ми се яви видение за нещо друго, нещо повече. И имам чувството, че не мога да живея без него.

Той кимна.

— Както каза Фреди, онзи ден, когато пихме чай в „Хародс“. Да живееш живота в пълнота.

— Именно. Знаеш ли, целият ми живот е бил един постоянен стремеж към съвършенство. Това ме учеха да правя: в училище, в университета, в работата ми, в брака ми. Показен, съзнателен опит да постъпвам правилно, да правя най-доброто, което мога. Грижливо и последователно да се справям добре — тя се огледа нетърпеливо из ресторанта. — Да не имитирам, да не плагиатствам. Винаги да се старая да правя нещо ново, искрено, съвестно.

Трой кимна.

— И го правиш. Така пише винаги в рецензиите. Човек винаги може да разпознае роман на Изобел Латимър заради сериозността на моралната перспектива. Ти правиш това.

— Знам, че го правя! — възкликна Изобел нетърпеливо. — Това, което искам да кажа, е че да живея така, да работя така, не ми е достатъчно!

Трой изглеждаше шокиран.

— Стремежът към съвършенство не е достатъчен?

Тя поклати глава.

— Искам да се насоча към нещо друго. Нещо по… — тя се поколеба. — По-първобитно.

— Какво например? — прошепна той, боейки се от отговора й.

Тя не каза нищо. Тъмният й, неотклонен поглед беше достатъчен отговор.

Настъпи кратко мълчание. Трой нервно ронеше хляб в пръстите си. Наблюдавайки ръцете му, Изобел си помисли, че прахосва хляба. Никой от нейното поколение не си играеше с храната си.

— Искам да се освободя от бремето да бъда себе си — каза тя накрая. — Това е Зелда за мен. Шансът да се освободя от принудата да бъда аз. Покорната, полумъртва аз.

Тази нощ Изобел спа със собствената си памучна нощница и се събуди омотана в завивката, потна и сгорещена. Централното отопление при Трой оставаше включено цяла нощ, оранжевите светлини на уличните лампи проникваха през завесите, създавайки постоянно смущаващо подобие на дневна светлина в три сутринта. Изобел лежеше в неестественото сияние, измъчвана от непривичната горещина, и копнееше с цялото си сърце да е в собственото си легло в собствената си спалня с открехнат прозорец, за да може студеният въздух на Кент да полъхва в стаята и да покрива прозореца с тънка кора от скреж.