Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Да — каза Изобел нацупено.

— Ще бъда с теб — обеща той. — Искаха да изпратят служител от рекламния отдел да те придружи, но казах, че аз ще го направя. Че държиш да съм аз.

— Да.

— Това е важно за мен — каза той с умишлено прелъстителен тон, снижавайки глас, така че тя се наведе напред през бюрото си, за да го чуе, притиснала телефона към ухото си. — Наистина, наистина очаквам с нетърпение да бъда с теб. Наистина очаквам с нетърпение да видя как Зелда се появява пред света.

— Да — каза тя. Отново същата дума, но със съвсем различен тон.

— Ще се видим в неделя вечерта — прошепна той. — Довиждане.

Филип я откара до гарата.

— Очакваш ли лекцията с нетърпение? — попита той.

— Да — каза тя. — А също и преподаването следващия семестър.

— Бих предположил, че предпочиташ да си стоиш вкъщи и да пишеш — каза той.

Един ученик натисна бутона за пресичащи пешеходци и се стрелна нататък, пресичайки, преди да светне зелено.

— Внимавай! — извика Изобел.

— Мога да виждам — каза Филип сърдито. — Все още не съм пълен инвалид.

— Извинявай.

Настъпи кратко, обидено мълчание.

— Наистина искам да продължа с писането си, но не съм преподавала от толкова отдавна, та си помислих, че е добра възможност. При положение, че тази преподавателка излиза в отпуск по майчинство, сметнах, че е много мило от тяхна страна да ме помолят да я заместя. Една лекция сега, а следващия семестър — цял курс от лекции.

— Ще пътуваш до града всеки ден — възропта той.

Изобел се поколеба, а после започна с подготовката за лъжите, които трябваше да последват през следващите няколко месеца.

— Бих могла да си идвам у дома, ако имаш нужда от мен, разбира се, но си мислех да отседна в хотел „Фробишър“, на някое подобно място, и да не пътувам всеки ден.

— Бих могъл да дойда с теб — каза той, разведрявайки се. — Една седмица в хубав хотел в Лондон през новата година. Ще ми се отрази добре!

Обзета от тревога, Изобел почувства как сърцето й пропуска един удар.

— Би било хубаво — каза тя овладяно. — Но аз ще отсъствам по цял ден, за да преподавам. Не мислиш ли, че ще се отегчиш?

— Бих могъл да обикалям насам-натам — каза той. — Да посещавам музеи или нещо подобно.

— Да — каза тя. — Но не и всеки ден, със сигурност. Освен това, нали имаше намерение да се заемеш с басейна?

Филип влезе с колата в паркинга на гарата.

— Мислех, че ще искаш да изчакам, докато пристигне плащането от „Денсхърст“ — каза той. — Не исках да те пришпорвам.

— О, не, можем да се справим — каза тя успокоително. — Защо не се заемеш с това? След като знаем, че парите ще пристигнат, можеш да започваш. Договорът с „Пенсхърст“ е подписан. Няма проблем. Парите ще пристигнат всеки момент. Пък и така ще имаш нещо за вършене, докато отсъствам. Тогава басейнът може да бъде готов за пролетта.

Филип се хвана на въдицата, доволен от позволението.

— Благодаря ти — каза той с рядка за него признателност. — Ще ми достави удоволствие да го направя. И ще го планирам наистина хубаво за теб — добър дизайн, много обмислен. Ще бъде истински актив за нас. Истинско предимство, ако някога продадем къщата. Човекът от фирмата за строителство на басейни беше съвсем сигурен, че това може сериозно да повиши стойността на къщата. Всички искат басейни. А закритият басейн е още по-добър.

Тя се надвеси и го целуна по бузата, поемайки познатия, любим мирис, лимоновия дъх на афтършейва, уханието на чиста памучна риза, шампоанът, който бе използвал през трийсетте години на брака им.

— Иска ми се да не заминавах — каза тя с внезапна тъга. — Иска ми се изобщо да не се бях съгласявала на това.

— Отмени го тогава — каза той бодро. — Защо не? Не може да се каже, че ти плащат особено много.

Тя се опита да му се усмихне бодро.

— О, не бих могла да ги разочаровам. Не и след като вече обещах.

Тя отвори вратата на колата, излезе и посегна да вземе пътната си чанта от задната седалка.

— Ще се обадя — каза тихо, гледайки тила му. — Когато пристигна във „Фробишър“.

— Не се обаждай прекалено късно — каза той. — Мисля да си легна рано, освен ако госпожа М. не донесе някой от ужасните си филми, за да го гледаме.

Изобел се усмихна.

— Сигурна съм, че ще донесе — каза тя. — Ще телефонирам към десет. Довиждане, скъпи.

Искаше й се да го проследи как потегля с колата, искаше да види как познатият му профил минава покрай нея и се отдалечава; но той щеше да се подразни, ако помислеше, че тя се съмнява в способността му да се справи с колата, така че вместо това влезе в малката гара, купи си билет за отиване и връщане до Лондон и излезе на студения перон, където релсите се виеха на юг към морето и на север към Лондон, за да изчака влака, който щеше да я отведе при Зелда Виър, Трой, и цял един алтернативен живот.