Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Не би могла да каже кога се случи това. Беше като магическо падане на було, проясняване на видение. Целувката на Трой беше симптом на случилото се, а не негова причина.

Тя не би се целува така, ако вече не бе започнала да се отдалечава от хроничната самота в леглото с Филип, търсейки горещо желание. Струваше й се маловажно дали Трой някога ще я целуне отново. У Изобел се разгаряше нещо — така неудържимо, както първото близване на пламъка по кибритена клечка.

Понякога тя мислеше с леко безпокойство, че една сексуална изневяра едва ли щеше да има значение, след като най-ужасната измяна спрямо брака й вече се бе състояла. Сега умът й вече рядко бе изпълнен с мисли за съпруга й или със скучните всекидневни подробности на брачния живот. Мислено тя почти постоянно беше другаде. Възприемаше Филип дистанцирано, като човек, на когото не биваше да причинява мъка, човек, към когото трябваше да се отнася внимателно и грижовно. Вече не го възприемаше като мъж, когото беше избрала, увлечена от страст, и с когото беше останала от любов. Дългото пропадане на брака й от връзка на любов между равни до безобидни паразитни отношения, в които инвалидът се възползваше от изтощения приемник, най-после беше завършило сега, когато тя все още вършеше всичко, което някога беше правила от любов, но вече го вършеше от чувство за дълг, от съжаление, и от решимост той да не забележи разликата. Осъзна, че го беше разлюбила, и то вероятно от години, когато разбра, че може да живее с него, мотивирана единствено от благоприличие и състрадание. Осъзна също и че той я беше разлюбил, когато прие работата й, грижите й, и най-вече парите й, без дори да забележи, че любовта си беше отишла.

Изобел не изпитваше и капчица истинско угризение заради това, и това беше част от странната хладина, която се бе просмукала в брака й. Не изпитваше угризения, не изпитваше вина. Не чувстваше към Филип почти нищо, освен решимост да запази нещата такива, каквито бяха, и да се погрижи той никога да не узнае, че в емоционално отношение тя го е напуснала, напуснала го е отдавна. Покровителствената й доброта, която се бе зародила по време на болестта му, сега бе единственото, което беше останало. Тя бе достатъчна да я кара да бъде толкова предпазлива в поведението си пред него, колкото най-циничната и опитна прелюбодейка. Филип не трябваше никога да узнае, че у нея са изчезнали и последните останки от страст към него, защото това щеше да го разстрои и разболее. Каквото и да се случеше по-нататък в живота й, тя нямаше да позволи то да попречи на грижите й за Филип. Нямаше да стане настойчива и взискателна. Нямаше да моли за свободата си, или за раздяла, или за собствен живот. Беше сключила споразумение с Бог, че ако Той подари живота на Филип, тя няма да моли за нищо никога повече. В онзи момент тя беше „изключила“ желанията си, и си мислеше, че те са си отишли завинаги.

Но споменът за онази изгаряща целувка, за вида на Трой, когато зачудено докосваше гривата си от руса коса, когато плъзваше ръка около кръста й, оставаше в ума й като пейзаж от друга планета; изцяло извън нейната вселена.

Отначало Изобел полагаше големи усилия изобщо да не мисли за това. Залисваше се с работата си, с поддържането на къщата, отговаряше на писма от читатели, от чуждестранни издатели, удовлетворяваше безброй искания за информация, за автографи, за различни позволения. Но откакто видя Трой в електриково синьо, откакто видя Трой в ролята на Зелда пред себе си, всичко друго беше станало бледо и несъществено. Непрекъснато си представяше Трой. Той беше първата й съзнателна мисъл сутрин и последната й мисъл, когато потъваше в сън нощем, за да го сънува.

Трой й телефонира няколко пъти, за да уточни датите за рекламното турне след първи януари, и да я увери в напредването на работата по договора. Паричната сума беше толкова огромна, че той ползваше помощта на адвокат за уточняването на клаузите, а трябваше да се изготвят и документите за откриването на банковата сметка. Бяха се спрели на банка, базирана в Швейцария, и сметката щеше да се обслужва под номер, изобщо нямаше да се използва име. Единствено Трой щеше да знае номера и детайлите по банковата сметка, всички документи щяха да се изпращат на неговия адрес.

Тъй като знаеше, че Филип обичаше да посреща пощальона и че често преглеждаше пликовете, Изобел настояваше дори банката да не разполага с истинското й име и адрес. Трой трябваше да измисли фиктивни данни за сметката, за да запази пълната анонимност на Изобел.