Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Искам перуката преди роклята — каза той. — Ще се чувствам като глупак да нося рокля без косата и лицето й.

Изобел донесе перуката от поставката и я държа, докато той я нахлузи.

— Нека те гримирам — примоли се тя. — Ти гримира мен.

Трой седна, полугол, както си беше, на столчето пред тоалетната масичка и почувства допира на хладната коприна по задника си, еротичната копринена милувка на чорапите по краката си. Изобел застана зад него и започна леко да потупва лицето му с пръсти: почисти го с парфюмирания почистващ крем, избърса го с тонизиращия лосион, а после обходи бързо кожата му с овлажнителя. После той усети чувствените ласки на фон дьо тена, хлъзгавото полагане на очната линия, леките като перце докосвания на сенките за очи, и пеперудената целувка на четката за нанасяне на спиралата.

— Дръж си очите затворени — промълви Изобел. Когато се надвеси над него, той почувства как русата й коса гъделичка голите му рамене и се смесва с неговата, почувства бедрата и корема й, притиснати към голия му гръб. Почувства как се възбужда от докосването й, но остана със затворени очи и спокойно лице.

Допирът на четката за червило до устните му беше като хиляда малки целувки, мънички предизвикателни гризвания, като сексуално дразнене. Когато престана, рязкото движение на голямата четка за пудра по лицето му беше като освобождаване.

— Изправи се, без да отваряш очи — нареди Изобел.

Трой стана и се подчини на нарежданията й: стъпи в роклята, чувствайки как тя я издърпва нагоре по раменете му, затваря ципа на гърба, усети чувствения допир на коприната по голото си тяло, с каква топлота тя прие кожата му, как роклята се спусна с такава лекота по него, не като костюм, не като панталон, почувства, че тя му беше по мярка и въпреки това не го ограничаваше.

Той протегна ръце зад себе си и тя нахлузи късия жакет.

— Сега изчакай за минута, чакай ме — каза тя настойчиво.

Той стоеше, все така със затворени очи, чувайки как дрехите й падат, докато тя се събличаше, и шумоленето на тънката опаковъчна хартия, докато изваждаше новата рокля от торбичката. След няколко мига тя каза: „Обърни се“, и той разбра, че беше застанала редом с него пред огледалото. После тя каза: „Отвори си очите“. Пред него имаше две красиви жени, в еднакви сини рокли. Приличаше на илюзия, магическа илюзия, създадена от огледала, в които една жена се отразява така, сякаш са две. Но после погледът му долови разликите. Лицето на Изобел под русата перука беше по-кръгло от неговото, очите й — сиви, докато неговите бяха сини. Правата рокля висеше от раменете му, докато нейната обгръщаше гърдите й. Но това, което го привлече, беше илюзията — двете жени една до друга, еднакви като близначки.

Изобел се обърна към него.

— И двамата сме Зелда — прошепна тя. — Направихме две като нея.

Този път той не я целуна. Премести поглед от красивото й гримирано лице към отражението на своето, а после обратно.

— И двамата сме Зелда — каза той и видя как алените му устни се движат, докато говореше. Изведнъж почувства необикновен прилив на желание — към създанието в огледалото, към двете създания в огледалото. Искаше да притежава и двете, искаше да бъде и двете, и искаше да бъде притежаван от тях. Искаше да се отърве от Трой Картрайт с неговата работа и неговите тревоги, от скучната си съвест. Искаше да бъде Зелда, искаше да й бъде любовник. Искаше тя да го обича.

Прекрасните двойнички стояха в продължение на дълги мигове, разглеждайки отраженията си. Имаше четири безмълвни Зелди, погълнати от мига на собственото си сътворяване. Погълнати от желанието да бъдат; отдадени на желанието да притежават. После Изобел пристъпи напред и протегна ръка към другия прекрасен образ. Внимателно докосна боядисаните устни на Трой със собствената си черешовочервена уста. Той взе ръката й и я задържа.

— Искам да се любим — прошепна Изобел.

Трой поклати глава.

— Прекалено скоро е.

Тя затвори очи, замъглените си, очертани с тъмна линия очи.

— Изпълнена съм с копнеж.

— Още не. Не и когато току-що започнахме това. И не и когато трябва да се прибереш у дома след два часа.

Тя отвори рязко очи, погледна го напълно объркана. Имаше стреснатото изражение на събуден сомнамбул.

— О, Боже мой, бях забравила — прошепна тя. — Толкова се бях вживяла в ролята на Зелда. Почти бях забравила, че ще трябва да пътувам.

— Това е друг живот. Както казахме. Друг живот, към който можеш да се връщаш. Ще я пазя тук.