Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Но Филип като че ли не се цупеше. Изглеждаше замислен.

— Ще ти кажа какъв е проблемът — каза той кротко. — Нямам му доверие на този Трой. Не бих могъл да ти кажа защо. Просто подозрение. Не мисля, че наистина взема присърце интересите ти. За него си просто една от многото, нищо специално.

Тя взе чинията си, занесе я до кошчето за боклук и изсипа съдържанието й вътре.

— Аз съм специална за него — заяви твърдо. — Наистина съм.

Филип можеше да зареже темата, но не го направи.

— И все пак Трой е несериозен, нали?

Тя се поколеба, несигурна какво имаше предвид той.

— Той е млад човек, който не се е сблъсквал с никакви страдания — каза Филип остро. — Всичко, което някога се е обърквало в живота му, е било резултат на негов собствен избор, може би плод на собствената му погрешна преценка. Но никога не е изпадал в истинско затруднение, никога не е бил в опасност. Не е като някой от поколението на нашите родители, отгледани и преживели войната, отгледани от поколението преди тях, преживяло Първата световна война. Дори не е като нас, които израснахме пред петдесетте и знаехме, че нещата богат да бъдат трудни. Той е рожба на шейсетте, на седемдесетте — получава всичко по лесния начин. Той е израсъл в свят, в който хората предпочитат да мислят, че всичко става лесно.

— Не можеш да говориш така, ти дори не го познаваш — възрази Изобел. — Никога дори не си го срещал.

— Познавам този тип хора — каза Филип. — Мислят си, че нищо не е по-важно от тях самите, нищо не е по-важно от собственото им забавление или от собствената им амбиция и собствената им кариера — той я погледна с топлота и допълни: — Не са като нас. Не са като теб. Ние сме сериозни хора, знаем, че сериозните неща са важни.

Изобел почувства силно угризение на съвестта.

— Не е задължително да е едното или другото — каза тя със слаб глас. — Нима не можеш да бъдеш просто човек, който живее живота си в пълнота? Да бъдеш човек, който разсъждава сериозно и въпреки това има пълнокръвен социален живот, човек, който се забавлява? Който дава предимство на насладата?

Филип поклати глава.

— Не — каза той просто. — Всеки трябва да избере дали да живее за своя изгода, или за да бъде от полза на другите. Младите хора като твоя Трой — те са неподправени хедонисти. Но хората като теб и мен, ние живеем живот на ума и духа. Ти караш хората да мислят, насърчаваш ги да използват ума си, доставяш им сериозна, интелектуална наслада. А преди да се разболея, аз също вършех важни неща. Изнасях лекции и пишех проучвания, които повдигаха важни етични въпроси, въпроси, свързани с опазването на околната среда. Посвещавах се на една добра работа, сериозна работа. Но хората като Трой никога не порастват, не искат да бъдат сериозни и да полагат усилия за сериозен размисъл. Искат само забава. Не мога да си представя какъв ще бъде светът, когато дойде техният ред да го предадат на децата си.

През следващите няколко дни Изобел откри, че усвоява досадните умения на прелюбодеянието. Вече държеше романа скрит под фалшиво име на компютъра си, сега имаше и фалшив дневник с ангажименти, пълен с неверни бележки, в случай, че Филип му хвърли поглед, за да провери къде се намира тя. Научи се да дебне пощальона, за да може първа да вземе пощата и да провери дали няма обемисти пакети с коректури, изпратени от „погрешния“ издател, от които Филип да разбере за книгата на Зелда Виър.

Възползваше се от ежедневната рутина на Филип, която преди й се беше струвала така трагично скучна и предсказуема, но сега й предоставяше поредица от безопасни моменти, в които можеше да се обади на Трой. Следобедната разходка на Филип, онзи половин час, през който той правеше упражненията си, заседаването му до късно нощем пред телевизора, късното му ставане сутрин: това бяха моментите, когато не би била подслушана или обезпокоена, и вместо да наблюдава съпруга си с любов и загриженост, Изобел го следеше с измамно внимание, за да е сигурна, че е излязъл от къщата навреме и няма да се върне, докато тя си шепнеше по телефона с Трой.

Изобел наблюдаваше тези промени в себе си с дълбока печал, но откри, че не можеше да направи нищо, за да ги предотврати. Когато се залови да пише романа, не беше приемала това за нещо друго, освен за най-предана съпружеска саможертва.

Единственият й мотив да напише „Ученикът на дявола“ беше да се погрижи за Филип; не очакваше други последствия. Дори най-първото пазаруване с Трой не беше оставило у нея нищо повече от усещане на леко неудовлетворение от дрехите й, от външността й, от скучния й живот. По някакъв начин обаче, в един миг, в една секунда на невнимание, тя се беше отдалечила от Филип. Без да си дава сметка, без да го предвиди, тя беше предприела решителна стъпка и внезапно Филип вече не й се струваше невероятно привлекателният мъж от момичешките й години, нито пък менторът и любовникът от годините й на зряла жена. Сега той й изглеждаше като стар човек, болен човек, общуването с когото беше бреме. Тя вече не се чувстваше дълбоко свързана с него; чувстваше се обвързана и ограничена.