Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Мисля, че при швейцарците подобно нещо е наказуемо — тревожеше се той.

Трябваше да се споразумяват и по други въпроси. Издателите изпратиха две предложения за корици на книги, които Изобел трябваше да види. Изпратиха ги на Трой, всичко минаваше през Трой, а той ги преснима и ги препрати на Изобел. На тях се виждаше жена с кукленско лице с пищни гърди, преливащи от поръбена с дантела блуза, зад нея — мъж в плащ с качулка, обърнат кръст, и порутен замък. Изобел им хвърли бърз поглед, после ужасено го пъхна отново в плика. Позвъни на Трой.

— Наистина са ужасни — каза тя.

— Да, не са ли невероятни?

— Не, имам предвид, че са толкова ярки и крещящи, като извадени от женско списание; тази ужасна рисунка на Нарити. Изглежда като някаква селянка с огромна гуша. В какво е облечена?

Настъпи кратка пауза, докато Трой извади снимката на корицата за книгата от папката на Зелда Виър в офиса си.

— Нещо като „селска блуза“.

— Защо е облечена така?

— Французойка, но невинна.

Изобел изписка;

— Французойка ли?

— Нали казах, че ще им дам позволение да направят дребни редакторски промени. Не мисля, че някой от нас трябва да изпада в педантизъм по отношение на промените.

— Защо са я направили французойка?

— За да си пасва с биографията ти — каза Трой простичко. — И бездруго сега цялото повествование е в първо лице. Продава се като твоята история, художествен разказ на твоята история. Тя е английско момиче, което расте със сестра си във Франция. .

— Някой ще разбере — каза Изобел уплашено. — Достатъчно е само да започнат да търсят в паспортната служба или актовете за раждане.

— Никъде не твърдим, че историята е истинска — изтъкна Трой. — Това му е хубавото. Ако някой те попита директно, тогава просто ще кажеш, че книгата е основана на преживяванията и проучванията ти във Франция. Това е всичко, което е нужно да кажеш, Изобел, вярвай ми. Издателите ще свършат останалото. Те ще подготвят съобщението за пресата и рекламата.

— Защо не могат просто да разпратят книгата в книжарниците? — настоя Изобел. — Защо всичко трябва да се рекламира шумно?

— Защото в магазините има хиляди книги — отвърна той. — Именно затова собствените ти книги не достигат по-големи продажби. Има хиляди и хиляди книги, Изобел. Трябва да направиш нещо специално, за да бъдеш онази, която хората помнят.

От нейния край на телефонната линия последва мълчание.

— Тя изглежда нелепо — каза Изобел упорито.

— Това е комерсиална корица, която ще продава книгата — каза той без заобикалки. — Вярвай ми, Изобел. Те не си измислят тези неща просто ей така. Това е корица, която се харесва на отговорниците за продажбите и на хората, които пазаруват в супермаркетите.

— Представят книги на купувачи в супермаркета? — попита слисано Изобел. — Хора, пазаруващи в супермаркета, които обикновено влизат там, за да си купят консерва боб?

— Да — каза той. — От тяхна гледна точка една книга е стока, също както една консерва боб.

— Аз пиша от близо двайсет години — каза Изобел. — И книгите ми никога, никога не са били преценявани от купувач в супермаркет.

Трой въздъхна:

— Ти беше автор на висока литература. Никой не е имал желание да продава книгите ти в супермаркета. Издателите ти искаха да продават книгите ти в малки, елегантни книжарници, откъдето да си купуват книги интелектуалци, които знаят какво искат. Но Зелда Виър е комерсиален автор. Интелектуалните книжарници дори няма да зареждат нейните книги.

Ние искаме да бъдем в Аsda [7] Верига супермаркети. — Б. пр. . Не се интересуваме от „Литълхамптън Интелекчуъл“ и „Изборът на критиците“ и „Стейшънъри Стор“, доставка до шест седмици, само срещу поръчка на място“.

Изобел отново замълча. Той се изплаши, че я е обидил.

— Моля те, Изобел, довери ми се. Всичко върви напълно по план — каза той нежно. — Корицата и всичко останало. Мога ли да им кажа, че одобряваш корицата?

— Ще се промени ли нещо, ако кажа „не“?

— Разбира се — излъга той. — Всички искаме да си доволна. Но наистина ще съжалявам, ако задържиш публикуването заради нещо толкова маловажно. А и това ще забави изплащането на парите, нали знаеш.

— Добре тогава — каза тя неприветливо.

— Мога да им кажа, че одобряваш?

— Да.

— Все още ли смяташ да дойдеш в града в неделя вечерта преди отиването в телевизията в понеделник сутринта? — попита той.

— Да — каза тя неохотно.

— И знаеш, че ни чака интервю с „Експрес“ веднага след това?