Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Нещо в гласа му я накара да забележи, че той се чувства неловко.

— Каквото предпочиташ — каза тя хладно. — Утре сутринта трябва да ставаме доста рано, нали?

— Искат ни там в осем — каза той. — Ще изпратят кола в седем и петнайсет. Зад ъгъла има едно италианско ресторантче, което е доста приятно.

Тя хвърли поглед към отворения гардероб.

— Да се преоблека ли?

Той погледна куфара й. Изобел остро си даваше сметка, че всичко, което се казва и прави сега, е натоварено с множество значения. Тя не питаше дали трябва да смени роклята си за вечеря, имаше предвид дали да се промени и да стане напълно различна жена. За момент закопня за спокойната сигурност на дома си и успокояващото присъствие на Филип, който я познаваше толкова добре и който не очакваше от нея нищо друго, освен да се грижи за него като опитна медицинска сестра.

— О, изобщо не е изискано място — каза Трой. — Няма нужда да се преобличаш. Ще отидем, както сме си. Да изпием ли по чаша шампанско, преди да тръгнем? Ще телефонирам и ще се погрижа да ни запазят маса.

Изобел внезапно се почувства толкова силно разочарована, че й идваше да заплаче. Преглътна и почувства как в очите й се надигат сълзи. Дни наред беше чакала да прекара една вечер с Трой, беше се опитвала да не си представя какво биха могли да правят и как ще е, когато бъдат заедно. Но въпреки предпазливо издигнатата преграда пред въображението си винаги беше приемала, че ще има нещо скрито и потайно. А сега нямаше нищо. Една жена на средна възраст отиваше на вечеря с млад мъж, неин колега. Разговор за делата им, за общи познати. Най-вълнуващата перспектива: крем „Забайоне“. Най-голямото изкушение: бренди след вечеря.

— Не искам шампанско — каза тя сприхаво. — Не и ако ще излизаме веднага.

— Добре — каза Трой, показно невъзмутим. — Искаш ли да си разопаковаш багажа? Да си измиеш ръцете? Не? Тогава тръгваме веднага.

Тръгнаха забързано към ресторанта. На някои прозорци сияеха коледни елхи, завесите бяха дръпнати, така че светлините да се виждат на улицата. Изобел вървеше с наведена глава, обзета от ненавист към уличните миризми, към острите, лютиви изпарения от изгорели газове и гъстата мъгла. Помисли си, че можеше да си е вкъщи сега, докато по телевизията върви някое предаване за пътувания из тропиците, а Филип се оплаква с половин уста, че никое от тези предавания никога не изглежда реалистично и че въпросите за отражението на туризма върху околната среда винаги са пренебрегвани.

— Пристигнахме — каза Трой, непоколебимо жизнерадостен, и отвори една врата пред нея.

Вътре беше шумно и светло, масите бяха с червено-бели покривки. Бутилки от „Кианти“ висяха на гроздове от тавана и служеха като настолни лампи. Плакати без рамки, с изгледи от Амалфи и Капри, бяха прикрепени с кабърчета по стените с цвят на теракота. Изобел се огледа удивено наоколо, докато Трой пое палтото й и го закачи на Стойката до вратата. Ресторантът беше точно като онзи, в който беше отишла на първата си среща. Дори сега си спомняше чувството на наслада от топлината и ярките цветове на заведението, тийнейджърското си вълнение, когато сервитьорът им подари празната бутилка от „Кианти“ за спомен от вечерта. Тя я занесе вкъщи, а после отиде до магазин за електроуреди да вземе специална крушка, направена да пасне точно в гърлото на бутилка от вино, така че се сдоби с нощна лампа, изработена от подарената й бутилка от „Кианти“. Беше я опазила невредима с години.

— Не е ли прекрасно? — попита Трой. — Толкова иронично! Прекрасна имитация, не мислиш ли? Един вид отдаване на почит към всички онези ужасни стари заведения тип „бистро“.

Изобел стисна устни, но не каза нищо. Помисли си, че за човек, който се е хранил в такова заведение и наистина му е харесало, шегата може би нямаше ефект, при положение, че ставаше дума за пародия на стил, популярен едва преди трийсет години.

Трой се плъзна в един стол.

— Не е ли истинско бижу? — попита той.

— Истинско бижу — повтори хладно Изобел, настанявайки се на стола срещу него.

Един сервитьор дойде и им донесе гигантско ламинирано меню. Изобел вдигна своето като бариера и се скри зад него, докато Трой поръчваше минерална вода и вино за двамата. Тя се показа иззад менюто, за да поръча спагети и зелена салата.

— Какво има? — попита Трой, предавайки се най-сетне.

Изобел се поколеба.

— Всъщност, нищо. Просто си мислех, че всичко ще бъде различно.

Сервитьорът дойде и напълни чашите им.