Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Гей ли си? — запита настойчиво тя. — Затова ли не искаш да правим любов? Защо искаш роклята? Жена ли искаш да бъдеш?

Той се присви смутено от безцеремонността й и се почувства внезапно засрамен.

— Не мога да говоря така. Не мога да говоря за това в… ами не знам — да го поставям в такива категории. Не е толкова просто — да бъдеш категорично едно или друго.

Тя разбра, че беше казала не каквото трябва, и се обля в гореща руменина заради недодялаността си.

— Съжалявам — каза бързо. — Знам. Прав си. Това не е състояние. А изживяване. Това е Зелда. Ние я създадохме, и сега тя притежава и двама ни.

Той допря ръка до главата си и опипа коприненомеката пищна коса на Зелда на тила си.

— Точно това искам — каза. — Това е, което винаги съм искал. Да бъда обсебен толкова изцяло, че да изгубя всякакво чувство за самоличност.

Докато пътуваше към къщи сама с влака в синия си костюм с панталон, Изобел се взираше невиждащо през прозореца, докато познатият занемарен пейзаж на южен Лондон, а после — на предградията, се нижеше покрай нея. Единственото, което виждаше на фона на редиците къщи с градинки пред тях, индустриалните постройки и паркингите, беше омагьосаното изражение на Трой, когато докосваше гъстата си руса коса и говореше за обсебване.

Имаше чувството, че са встъпили в някакъв необичаен пакт, докоснали са се до някаква скрита магия, която можеше да ги отведе и по-надалеч към някакво по-дълбоко място на съществуване, и вместо да се шокира или уплаши при мисълта за това, което правеха, тя изпита диво, анархично желание да се гмурне по-дълбоко, да стигне по-далече. Чувстваше се безразсъдна, чувстваше се така, сякаш не я беше грижа какво правеха заедно, как можеше да бъде наречено то или как можеше да изглежда в очите на другите. В уединението на апартамента на Трой, зад затворената врата на спалнята за гости, Изобел се беше чувствала така свободна, както не се бе чувствала никога преди.

Разпозна тяхната гара с изненадано сепване — толкова бързо беше минало пътуването. Отиде до колата си, вслушвайки се в стъпките си по гумираната настилка и наблюдавайки сянката си по стената на паркинга, сякаш не беше сигурна, че е напълно реална. После подкара колата по тесните улици към дома си.

Прозорците на антрето и кухнята светеха. Тя паркира и влезе в кухнята. Телевизорът работеше и Филип го гледаше, докато вечеряше. Когато тя влезе, той стана от стола си и го изключи.

— Запазих ти малко. Не знаех колко ще закъснееш — каза той. — Добре ли мина обядът?

— Да — каза Изобел. — Имам добри новини. Ще платят шейсет хиляди за новия роман. Не е ли отлично?

— Добре е, и още как — каза той. — По-добре от всякога. Добрите стари „Пенсхърст Прес“. Страхувах се, че ще намалят хонорарите. Имаше няколко рецензии на последната ти книга, които малко ме обезпокоиха.

— Добре е — съгласи се тя. — Много са щедри.

Донесе си нож, вилица и чаша за вода, и го загледа как й отрязва резен от пая с пилешко и шунка.

— Това означава ли, че можем да действаме по въпроса с плувния басейн? — попита той нетърпеливо.

Тя се усмихна: той сякаш беше някъде много далече.

— Не виждам защо не — каза тя.

— Ще им съобщя утре — каза той. — Доволен съм, Изобел. Крайно време беше онзи Трой да си заслужи десетте процента.

— Той е много добър — защити го Изобел. — Мисля, че е много добър.

— Той е паразит — заяви Филип. — Не притежава собствен талант или инициатива. Живее на твой гръб. Изкарва пари от продажбите ти, а дори не мисля, че се справя с тях особено добре.

— О, за Бога! — възкликна Изобел в пристъп на внезапно раздразнение. — Той е прекрасен агент, току-що ми осигури шейсет хиляди лири за един роман, когато не мислех, че ще получи и половината от това. Гениален е! Защо трябва вечно да си толкова критичен и заядлив? Написах добър роман, а той получи добра цена за него. Той е добър агент. Какво друго има да говорим?

Филип й отправи суров, недружелюбен поглед и не каза нищо. В обиденото мълчание Изобел взе вилицата си и отново започна да се храни. Чувстваше се сприхава и непохватна; и й се струваше, че е грубо от нейна страна да се храни с апетит, когато той беше толкова явно разстроен.

Мълчанието се проточи. Тя хвърли кос поглед, за да види дали Филип не се готви да потъне в една от продължителните си сръдни. Когато й беше сърдит, Филип можеше да запази пълно мълчание дни наред, в които Изобел можеше да беснее, да плаче или да се опитва да го вразуми, без да получава никакъв отговор. Винаги трябваше да се извинява първа. Винаги трябваше да се извинява многословно и подробно, задето го е обидила Но тази вечер, за първи път в дългия им брачен живот, поглеждайки го, тя не изпитваше ужас, че го е оскърбила. Гледаше го и й се искаше той да запази лошото си настроение за себе си. Знаеше, че няма да го направи. И си помисли с раздразнение, че ще е по-добре да се извини сега и да приключи с въпроса.