Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Зелда погледна към Трой. Той кимна уверено. Тя залепи черешовата усмивка върху гримираното си лице.

— Разбира се.

Бяха поръчали лимузина, за да я откара вкъщи от „Савой“. Зелда се качи в нея и намести дългите си крака. Трой влезе от другата страна.

— „Хародс“ — каза на шофьора. — А после изчакайте.

Натисна бутона и стъклената преграда между пасажерското място и предната седалка се вдигна.

— Не се тревожи — каза той.

Неспокойното изражение на Изобел проблесна през уверената маска на Зелда.

— Става въпрос за Филип — каза тя. — Той никога не пропуска сутрешно предаване.

— Той никога, никога, няма да те познае, за нищо на света — увери я Трой. — Честно. Никой не би те познал. Ти не си казала и дума, нали? Нито дума?

— Не — каза тя.

— При това задържахме всички вещи на Зелда при мен, така че той дори няма да разпознае дрехите. Подценяваш факта колко малко внимание обръщат мъжете на дрехите. Наистина. Той ще е включил телевизора за фон, ще хвърли поглед към екрана и ще види жена, която изглежда като всички други. Зелда е част от пейзажа. Тя е типаж. Той няма да може дори да я различи от другите. Всички те изглеждат еднакво.

— Но същата вечер ще трябва да отсъствам.

— Не можеш ли да го излъжеш? Да измислиш някаква литературна конференция или нещо подобно?

— Казах, че може да изнеса поредица от лекции в „Голдсмитс“ — призна тя. — В известен смисъл се подготвях.

— Много разумно — коментира Трой. — Кажи му, че изнасяш тези лекции и са в различни дни. Винаги ще научаваме доста по-рано за тези неща. Виж, дотогава има две седмици. Можеш да отседнеш при мен предната вечер. Ще ти помогна с грима. Ще идвам с теб в телевизията. Ще бъда с теб на всяка стъпка от пътя. Ще го направим заедно.

Тя кимна, но още изглеждаше неуверена.

— Искам да ти покажа нещо — каза Трой. Измъкна от джоба си пощенски плик и разгъна дебелия документ върху облеченото си в тъмен панталон коляно. — Това е договорът ти. Виждаш ли какво пише тук? Пише: триста и петдесет хиляди лири. Знаеш ли колко романа под името на Изобел Латимър ще трябва да напишеш, за да спечелиш тази сума?

Изобел поклати глава:

— Не бях мислила за това по този начин.

— Седемнайсет. Знаеш ли колко години ще трябва да работиш?

— Трийсет и четири години — уточни тя. — По-дълго, ако блокирам.

— Това е заплащане, което ще ти стигне за цял живот — каза Трой. — За една книга. А единственото, което трябва да направиш сега, за да го спечелиш, е да облечеш хубави дрехи и да се покажеш по телевизията, да бъдеш вежлива към някакъв идиот с половината от твоята интелигентност, пред публика на дневна програма, която едва обръща внимание на предаването.

— Ако Филип ме разпознае… — започна тя тихо.

— Ако те разпознае, голяма работа, ще трябва да го преглътне — каза Трой грубо. — Той искаше плувен басейн, нали? Той искаше прекрасната къща, нали? Остави те да спечелиш парите, нали?

— Той не може да печели — каза тя възмутено. — Знаеш колко е болен. Това е ужасно нечестно.

— Но въпреки това харчи — каза Трой, стигайки до самата сърцевина на бремето, което тежеше на Изобел. — Поискал е нещо, което никога не би успяла да осигуриш, освен ако не напишеш такъв роман. Така че ти го направи. И го направи заради него. Че дори излъга, за да го предпазиш от болката да узнае за това, което си направила. Ако някога разбере, би трябвало да падне на колене и да ти целуне краката.

Изплаши се, че е стигнал твърде далече. Тя извърна от него русата си глава и се загледа навън, през прозореца, в бавно движещия се трафик.

— Ти не разбираш — каза тя със слаб глас.

Трой можеше да зареже темата. Можеше да се съгласи, че не разбира. Но някаква пакостлива част от съзнанието му го накара да подхрани съмненията й:

— Мисля, че разбирам много добре — каза той безцеремонно. — И знам, че ако се случи най-лошото и той те разпознае като Зелда, тогава ще приеме парите на Зелда точно както е приемал парите на Изобел, и ще открие един или друг начин да не се смущава от това. Защото той няма нищо против да те остави да носиш сама цялата отговорност. Не го е грижа какво се налага да правиш, стига той да получава каквото иска.

Колата спря пред „Хародс“ и Изобел забрави да изчака шофьорът да отвори вратата. Излезе от колата с припряната, лишена от грация, бърза походка на Изобел. Трой също изскочи навън, тръгна след нея с едри крачки и я настигна, докато тя си пробиваше път през вратите в магазина. Докосна я по ръката и тя се обърна към него.