Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Това бе още по-дразнещо поради факта, че като начало Изобел никога нямаше да започне да пише без насърчението на Филип. В най-първите дни тя му четеше вечер и той често предлагаше някоя промяна или поправка. Замисляше се дълбоко за нещата, на които тя държеше. Притежаваше умения за критично четене, и самодисциплина, на които научи и нея. Купи й компютър и я научи как да си служи с него, помагайки й да направи прехода от старата си пишеща машина. Насърчаваше я да пише всеки ден, независимо дали тя беше в настроение за това, или не. Откритието, че сега тя е нещо като знаменитост, а той — понижен до положението на шофьор и обикновен придружител, беше почти непоносимо. Внезапното му заболяване сложи край на светския успех на Изобел и неговото изпадане на второ място, и спести на двамата предизвикателството, каквото е поддържането на гордостта на един съпруг, когато започнат внезапно да приемат съпругата му като по-интересна, по-успяла, и, още по-лошо, по-добре печелеща.

Болестта на Филип го задържаше у дома, предпазваше го от славата на Изобел. Задържаше вкъщи и нея.

— Би могла да идваш в града по-често, отколкото сега — отбеляза Трой.

— Заради влаковете е — каза Изобел непринудено. — И не обичам да оставям Филип прекалено често.

— О, да, как е той? — Трой измъкна тапата на бутилка бяло вино и наля на двамата по една чаша.

— Все така — каза Изобел. — Ако нещата утре минат добре, тогава може би ще спечеля достатъчно пари, за да направим плувен басейн. Той мисли, че това наистина би променило нещата. Има някои проучвания. Като че ли топлината и плувните упражнения могат да доведат до истинско подобрение.

— А от какво точно страда той? — попита Трой. — Съжалявам, струва ми се, че би трябвало да съм наясно, но наистина не съм. Той е болен още откакто се запознахме. Всъщност никога не ми е било удобно да попитам.

Той видя как дори само въпросът пресуши енергията й. Лицето й посивя от умора.

— Никой не знае. Това е най-тежкото. Има някакво неврологично смущение, което е доста рядко срещано. Никой не знае какво точно го причинява, би могло да е генетично, може да е вирус или дори алергия. Изразява се в това, че онази част от мозъка, която активира големите мускулни групи, ръцете, краката, един вид дава засечка. Съобщенията не достигат до целта си. Така че мускулите отслабват и атрофират. Най-голямата битка е да се запази подвижността. Плуването ще е идеално, а той прави упражнения и се разхожда всеки ден. Много е смел.

— Каква е прогнозата?

— Това е част от проблема. Никой не знае със сигурност. Някои хора просто се подобряват спонтанно — около една трета от хората стигат до подобрение. При около една трета състоянието им се влошава много, а после развитието на болестта спира. Докато тези от последната трета отпадат все повече и повече, а после умират. Сега знаем, че той не страда от най-тежката форма, няма да умре. Но през първите две години не го знаехме — тя направи лека, болезнена гримаса. — Това беше най-тежкият период, но в известен смисъл беше хубаво време. Бяхме много страстни в отношенията си, защото всеки ден беше скъпоценен. Наистина чувствахме, че живеем с време назаем. Но сега… — Изобел млъкна рязко. — Сега не знаем как ще се чувства той през следващите няколко години — тя придаде бодрост на гласа си. — Може да си остане в същото състояние. А може и да се почувства по-добре, нали разбираш. Може подобрението да настъпи утре. Няма да умре. Вероятно ще е така завинаги.

Трой я погледна съчувствено от другата страна на работния плот.

— Но това означава, че ти си само на петдесет, и омъжена за човек, който никога няма да те заведе на танци.

— Танците са най-малкият проблем — каза тя тихо.

Настъпи кратко мълчание, а после Изобел успя някак да се усмихне.

— Безсмислено е да тъгувам заради това — каза тя отривисто. — Отдавна го реших. Първоначално, когато той се разболя, бях сигурна, че ще умре. Тогава си обещах, че ако бъде пощаден, ако бъдем пощадени, ще бъда щастлива. Ще го направя щастлив. Положението е много по-добро, отколкото можеше да бъде.

— О, да — съгласи се Трой енергично, казвайки си наум, че всъщност не беше така.

В осем и трийсет сутринта Трой повика Изобел; но тя беше будна вече от час: вслушваше се в непривичния шум на лондонската улица, мъчеше се да се пребори с махмурлука, и й се искаше да се чувства свободна да отиде в кухнята и да си приготви чаша чай.

Той отвори вратата на спалнята и й поднесе чаша бледозелена течност с мирис на слама.