Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Това бяха думите, които беше чакала. Отдръпна се от него, бързо, преди прелъстителността на тялото му да я впримчи в капан.

— Няма да ме видиш никога повече — каза тя ледено. — Ще прекараш остатъка от живота си, копнеейки за мен, копнеейки за друга нощ като снощната, копнеейки мъчително за тялото ми, плачейки за усмивката ми. Това е голямото отмъщение, което приготвих за теб. Никога вече няма да бъдеш щастлив.

Той искаше да я сграбчи и да я придърпа към себе си, за да я обсипе с дъжд от ненаситни целувки, но закъсня. Чарити се беше изплъзнала от прегръдката му и вече я нямаше.

Последното, което Чарити чу, беше вопъл на напълно съсипан мъж.

„Край“ — написа Изобел със сдържан триумф. „Край“. Поколеба се и погледна екрана.

— Но кой от двата края?

Обърна се към рафтовете с книги и измъкна скритите комерсиални романи и прелисти до последните страници. Всички завършваха щастливо. Изобел спря за миг.

— Не мога да го направя — каза тя с внезапна решителност. — Не мога да го направя, дори и за да спазя изискванията на жанра. Това е история за жена, която си отмъщава, за жена, която взема решение какъв живот иска да води. Няма да позволя да се размекне в последния момент. Искам тя да бъде свободна, искам да зареже този мъж и да си тръгне.

Избута стола си назад от бюрото и несъзнателно разхлаби възела на косата си, прокара пръсти през гъстата й мекота, а после отново я върза.

— Не мога да й позволя просто да рухне под тялото на един мъж, след всичко, което е преживяла — прошепна Изобел. Това не е история за страстта, която изпитваш към мъж. Това е история за жена, която сама прави изборите си. За жена, която има куража да каже, че важното не е любовта; важното е независимостта.

Решително заби една фиба в поправения кок, приближи стола си до бюрото, и с едно бързо движение на компютърната мишка маркира сцената на нежно одобряване и я заличи. Тя изчезна от екрана, оставяйки проклятието на Чарити върху мъжа, когото беше обичала, и нейното изчезване от живота му.

— И съвсем правилно — каза Изобел със задоволство. — Защо да трябва една жена да остава вечно с един мъж? — Поспря за миг, наслаждавайки се на усещането за завършеност. После вдигна телефонната слушалка.

— Готово — съобщи тя на Трой. — Направих го.

— Зелда Виър — браво! — прошепна той. — А тук изникна нещо.

— Какво?

— Нали знаеш, че датата на наддаването е другия вторник?

— Разбира се — каза тя. — Исках да е завършена дотогава, за да можеш да им кажеш, че можеш да предадеш цялата книга, веднага след като бъде купена.

— Един от тях иска да се срещне с теб.

— Какво?

— Не е неблагоразумно. Става дума за инвестиране на много пари. Но все пак това ни създава известен проблем. Мислиш ли, че би могла да дойдеш и да бъдеш Зелда Виър за един ден? Да речем, в понеделник?

— Пред колко души? — Изобел говореше предпазливо, но изпитваше огромно вълнение и нетърпеливо очакване при мисълта, че ще сложи красивите дрехи на Зелда Виър и златистата й коса, и онзи прекрасен грим.

— Не знам колко души ще искат да дойдат. Ще трябва да си подготвена за половин дузина. И ще трябва да си подготвиш някакви биографични факти. Ще трябва да помислиш коя е Зелда, откъде е. Как й е хрумнала идеята за този роман. Защо не дойдеш и не останеш предната вечер, в неделя вечерта, така ще имаме известно време, за да измислим как да действаме?

Изобел мислеше бързо. Госпожа М. обикновено идваше да преспи тук, ако Изобел отсъстваше заради литературни конференции или фестивали. В повечето случаи донасяше видеокасета и двамата с Филип сядаха вечер и гледаха нещо банално. Дни наред след това той се оплакваше, че нейната компания му съсипвала мозъка; но насладата му от леките трилъри, които тя избираше, беше неоспорима.

— Ако мога, ще остана — каза Изобел. — Ще трябва да уредя нещата тук.

— Мисля, че трябва да отделим известно време за това — каза Трой. Тонът му беше необичайно напрегнат. — Не очаквах това. Мислех, че просто ще грабнат книгата. Не мислех, че ще искат да се срещнат с теб преди наддаването.

— Всичко е наред — Изобел долови, че гласът й звучи спокойно и уверено. Осъзна, че с нетърпение очаква да бъде Зелда Виър. Искаше да носи онзи прекрасен костюм, да бъде руса, красива жена. Искаше да види дългите си крака в златистите сандали с много каишки и да усети милувката на скъпото бельо по кожата си. Искаше дори твърдия допир на сутиена с банели, притискащи гръдния й кош. Искаше да бъде онази друга жена, далече от еднообразието и отговорностите на обичайния си живот.