Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Те се грижат за мен много добре — каза тя. Сложи препечената филийка пред него и му наля чай. Зачуди се на готовността, с която лъжите се сипеха от устата й.

— Седях до Джеймс Уеър — каза тя на Филип. — От „Сънди Таймс“.

— Разказа ли му какво казах за последната рецензия на книгата ти? — попита Филип.

— Не — каза тя. — Говорихме за Спендър.

— Той пък много знае за него — каза Филип сърдито, и отвори вестника. — Трябваше да му разкажеш какво казах. Ако бях там, щях да се постарая да разбере, че е схванал всичко напълно погрешно.

Тя се поколеба.

— Какво ще правиш днес?

Той надникна иззад вестника:

— Нищо — каза. — Упражненията ми, кръстословицата, обяд, разходка, чай. Ти какво ще правиш днес? Ще пишеш?

Изобел погледна с лека неприязън тъмносинята си пола с дължина до средата на прасеца.

— Мислех си, че може да отида до Тънбридж и да се огледам за дрехи. Толкова съм отегчена от всичко, което нося.

— Защо да си правиш труда? — попита той. — Ти почти никъде не ходиш. За какво ти е елегантна рокля?

— Не знам — каза тя унило. — Просто вчера в Лондон си помислих, че правата кремава рокля е ужасно… обикновена.

Той й се усмихна с чаровната си усмивка.

— Ние сме обикновени хора — каза. — Това е силата ни. Нямаме нужда от повърхностен блясък. Имаме истинска същност.

— Предполагам, че човек би могъл да има и двете — каза тя. — Блясък на повърхността, и истинска същност отдолу. Не е задължително да бъдем изцяло солидни и сдържани, и вечно да носим обувки без ток.

Филип изглеждаше озадачен от несъгласието й.

— Разбира се, че не може да имаш и двете — каза той. — Или си обикновен и банален човек, или си задълбочен. Или държиш на важните неща, или постоянно тичаш след модата. Ние знаем кои сме. Няма значение как изглеждаме външно.

— Да — каза тя неохотно. — Да, предполагам.

— Следователно няма смисъл да пилееш времето си и парите ни в пазаруване.

— Не — отстъпи Изобел. — По-добре да се залавям за работа.

Тя затвори вратата на кабинета зад гърба си и издърпа стола си. Включи компютъра и загледа как екранът оживява. Помисли си, че върши тези действия като работник на конвейер във фабрика, всяка сутрин по това време през последните шест години. Стори й се много странно, че тази сутрин беше може би първата, в която бе изпитала негодувание срещу това.

Причината бе в разговора на закуска. Увереността на Филип в нейната сериозност, в моралните й ценности би трябвало да я радва. Фактът, че съпругът й има добро мнение за нея, би трябвало да достави удоволствие на всяка жена. Но заради тази негова висока оценка явно никога не й се полагаха нови дрехи. Понеже се възхищаваше на интелекта й и сериозността й, той никога не я глезеше. Не я насърчаваше да се интересува от мода, или да променя външността си по какъвто и да е начин. Изобел бе носила равни обувки, пола с дължина до средата на прасеца и прибрана назад коса при първата им среща, когато беше ерудирана и начетена аспирантка, и нищо не се беше променило. Изобел си помисли, че е на петдесет и две, а до вчера не знаеше, че има красива шия. Може би петдесет и две бе твърде късна възраст за откриването на такова преимущество. Кой щеше да й се възхищава, с изключение на добре обучени продавачки, продаващи обици? Кой щеше да забележи дали си е пробила ушите? Кой щеше да прокара пръст от меката част на ухото до ключицата й? Щеше ли някой да вдигне косата й, да я целуне по тила и леко да докосне кожата със зъби?

Изобел кликна върху файла, озаглавен „Писма до банката“ и прогони от ума си видението с мъжа, който я милва по врата. Беше се посветила на Филип и бе дала обещание пред себе си никога да не поглежда назад, никога да не се пита какъв можеше да е бракът им, ако той не беше болен. Вярваше, че трябва да е благодарна дори само за това, че той бе оцелял. Това беше най-важното. Пазаруването и съществуването на мъж, който харесва жени с дълга шия, и суетата бяха крайно маловажни. Отвори първата глава и започна да я форматира и разпечатва.

Изобел занесе първите десет глави от романа си в селската поща и сложи пакета на везните. Тежеше колкото завършен ръкопис на някоя от обичайните й книги. Плати да го изпратят с препоръчана поща до офиса на Трой, а после се отдръпна от гишето. Обикновено Изобел не ядеше нищо сладко. Като дете то й беше забранено, с изключение на едно шоколадово яйце по Великден, и така и не бе придобила вкус към сладките неща. Но чувстваше, че изпращането на първата част от романа на Зелда Виър заслужаваше някаква награда. И беше сигурна, че Зелда Виър ядеше шоколад.