Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Извинете ни — каза той с очарователен тон. — Заради цялото това внимание е.

Тя го гледаше омаяна. Това бе едва вторият пенис, който виждаше през живота си. Филип беше първият и единственият, с когото беше правила любов, и не го беше виждала гол и възбуден от повече от три години.

— Бога ми, прекрасно е — промълви тя.

Той беше украсил препуциума с деликатни, миниатюрни сребърни дискове, а най-отпред се мъдреше изящна сребърна пантофка. Впечатлени, тримата се взираха безмълвно в гледката.

— Ще бъде ли от някаква полза? — попита Фреди.

Въпросът дойде в повече на Трой. Той избухна в буен, груб смях:

— Бих казал, че ще бъде от огромна полза!

Изобел се поколеба, опитвайки се да остане сериозна, а после, увлечена от вълната на смеха, се разсмя буйно и весело, а в очите й избиха сълзи и размазаха спиралата й.

Трой изтика Фреди от къщата в десет, а после се обърна към Изобел и каза:

— Хайде, Пепеляшке. Трябва да те преоблечем обратно в дрипите, за да си хванеш влака.

Бяха като актьори в пиеса, погълнати от работата, която трябваше да свършат. Той й помогна да свали розовото сако и го сложи на закачалката, пъхна дървени калъпи в обувките с висок ток. Гардеробът в свободната му спалня сега беше посветен на увитите в калъфи дрехи на Зелда Виър. Имаше две стойки за перуките. Скъпите козметични продукти на Зелда бяха в чекмеджето на тоалетката. Изобел остави Трой да покрие сакото и полата с найлоновите калъфи, докато тя нахлузи ленената си рокля. Осъзна за пръв път, че тя не й беше точно по мярка. Леко отесняваше на отворите за ръцете, отстрани можеше да се види старият й сутиен, който не й стоеше добре, талията беше прекалено дълга, дължината на полата до средата на прасеца в съчетание с равните обувки караше краката й да изглеждат къси и дебели.

— Бих могла да взема вкъщи един от костюмите — каза тя с печален копнеж.

— Нито един — заяви Трой. — Ако дори за миг препокриеш двете си самоличност, някой ще те види и ще направи връзката. Трябва да бъдеш като шпионин. Трябва да си напълно убедителна. Зелда те чака тук — в чекмеджетата и в гардероба. Изобел хваща влака за вкъщи тази вечер, и по-добре да имаш някаква представа къде е била цяла вечер, ако се надяваш да поддържаш тази измама.

— Той вече знае, че ще закъснея — каза Изобел неохотно. — Позвъних му от „Хародс“ да му кажа, че ще вечерям с издателите си. Не ме чака да се прибера.

— Само си изпипай докрай историята — подтикна я Трой, като наметна сакото на раменете й и отвори предната врата. — Къде сте вечеряли? Какво сте яли? Такива неща. Ако искаме тази измама да проработи, тя трябва да е напълно, изцяло убедителна.

Тя се поколеба на прага: изпитваше неохота да го остави.

— Благодаря ти за днес — каза. — Никога преди не сме прекарвали заедно толкова много време, а ти си мой агент от — колко? — шест години.

Със странен, изтънчен жест, той пое ръката й и я целуна.

— Удоволствието беше мое — каза. — Страхотно пазаруване направихме. И страшно ми хареса да седя на софата като някой султан и да те гледам как представяш разни неща.

Мисълта, че той се е наслаждавал, я смути:

— Харесваше ти да ме гледаш?

С лекия си жест той сякаш се опита да се извини:

— Разбира се. Ти се преобразяваше от един тип жена в друг. Човек би трябвало да има сърце от камък, за да не бъде запленен.

Лицето й се стопли при мисълта, че е пленителна.

— О, Трой! Винаги съм мислила, че ти… — поколеба се, за да подбере внимателно думите си. — Винаги съм мислила, че не се интересуваш много от жени.

Той се засмя и отвърна:

— Интересувам се от хората. Обичам Фреди, защото е дързък, готов да поема рискове и вълнуващ. И харесвам теб, защото си решителна и смела, и сега внезапно реши да поемеш по нов път, който би могъл да те отведе къде ли не — и аз намирам това за вълнуващо.

— Но предпочитанията ти? — попита тя предпазливо.

Той пристъпи напред и махна на едно такси. Колата наближи и спря, и Трой й отвори вратата.

— Това е без значение. Не забравяй да си измислиш алиби на път за вкъщи.

— Снощи закъсня — каза Филип на закуска. — Не те чух да се прибираш.

— Знам — каза Изобел. — Продължи до безкрайност.

— Трябваше да им кажеш, че имаш да хващаш влак — каза той неодобрително. — Сигурно си хванала последния влак за вкъщи.

— Не исках да вдигам шум за нищо.

— Би трябвало да вдигаш шум — поправи я той. — Те може да са издателите, но ти си авторът. От кого си изкарват прехраната, ето това искам да знам?