Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Завесите бяха дръпнати, стаята тънеше в загадъчна, изпъстрена със сенки дневна светлина. Изобел отвори чекмеджетата на тоалетката и там, в най-горното, беше колекцията на Зелда от козметика, малките четки и пръчици, подредени спретнато една до друга. В следващото чекмедже беше бельото й — синият комплект с бродерия, какъвто имаше и Трой, а също и комплект в съвсем бледожълто, и един в кремаво. Трой ги беше увил в леко ароматизирана тънка опаковъчна хартия, приличаха на коледни подаръци, скрити в очакване на празника. Следващото чекмедже съдържаше неотворени кутии със скъпи, неизползвани чорапи и чорапогащници.

Изобел затвори чекмеджетата и отиде до гардероба. Не можеше да види красивите дрехи, те бяха обвити в калъфите си и четливо надписани със спретнатия почерк на Трой: жълт дневен костюм, розов дневен костюм, синя рокля четирийсети размер, а после роклята, която той бе носил: синя рокля петдесети размер. Под закачалките с дрехи бяха обувките на Зелда — някои на червени кадифени калъпи, а други — спретнато напълнени с тънка хартия, за да се запази идеалната им форма. Големите, които Трой беше използвал, бяха подредени красиво като другите.

Изобел разглеждаше обувките на Зелда, сякаш бяха омагьосани по някакъв начин. Ако ги обуеше, щеше да се превърне в друга жена, да живее друг живот, да има различно бъдеще. Помисли си за червените обувки за танци в приказката, които момичето се изкушило да обуе, и как те я принудили да танцува и танцува до безкрайност, излизайки от живота си, отдалечавайки се от хората, които я обичаха, далече от селото, където й било мястото — до смъртта си, когато умряла от твърде много танцуване с красиви обувки.

Изобел затвори вратата на гардероба и се облегна на нея, сякаш я задържаше затворена, за да попречи на някой, който напираше да излезе. За миг се видя в представите си в един от прекрасните костюми на Зелда, може би жълтият. Видя се как слиза по стълбище, а отдолу някой мъж вдига възхитен поглед към дългите й крака в копринените чорапи, към полюшващите се бедра — полюшването, което беше запазена марка на Зелда, — докато тя слиза с плъзгаща се походка. Стълбището, което си представяше, бе твърде малко за подобно слизане като филмова звезда, и после тя осъзна, че колкото и неуместно да беше, си представя стълбището в къщата на Мъри, а мъжът, вдигнал поглед към нея, беше…

Трой стоеше на прага, с чашите и чинийките за кафе в ръце, и я гледаше как придържа затворена вратата на гардероба.

— Искаш ли да пробваш нещо? — предложи той.

Изобел поклати глава и се отдръпна от гардероба.

— Не знам какво да правя с дрехите — каза тя. — Предполагам, че ще трябва да направим второ турне за втората книга?

Той кимна.

— Да. Ако искаш. Не си длъжна. Рекламата на втора книга изисква по-малко усилия. Може би няма да възразят, ако откажеш да го направиш.

— Ще трябва да помисля. Ще бъде догодина, нали?

Той кимна.

— В началото на другото лято. Навреме, за да хванем „отпускарските четива“.

Изобел отпи от кафето си, съзнателно устоявайки на изкушението да седне на столчето пред тоалетката и да отвори чекмеджето с гримовете.

— Зависи — каза тя уклончиво.

— От какво?

— От това как е Филип, как върви новият му бизнес, как върви другото ми писане. Не трябва да го занемарявам, а откривам, че ми е много трудно да пиша и в двата стила.

— Искаш да се върнеш към живота, който имаше преди Зелда — отбеляза той.

Тя го стрелна с бърз, гузен поглед.

— Да, предполагам, че е така. Да, искам.

Трой ни най-малко не се смути.

— Е, това беше планът. Ти се представяше за Зелда, за да можеш да водиш живота си като Изобел Латимър в по-голям комфорт и с малко повече финансова сигурност. Постигна каквото искаше. Намираш се там, където искаше да бъдеш.

— Но изживяването по пътя…

Той чакаше.

— … беше много изненадващо — довърши Изобел неубедително.

Той се усмихна.

— И за мен.

Настана кратко мълчание.

— Не се ли изкушаваш? — попита той. — Когато си тук, с вещите й? — отвори вратата на гардероба, извади напосоки една закачалка и смъкна калъфа. Беше съблазнителната тъмносиня коктейлна рокля. Тъмносинята мънистена украса проблесна на мъждивата светлина, подплатата на полата прошумоля тихо. Трой я метна на двойното легло и тя се разстла с прелъстителен шепот. Изобел я гледаше със сериозна тържественост, сякаш това не беше рокля, а врата към напълно различен живот.

— Разбира се, че се изкушавам — каза тя бавно. — Но не знам къде ще ме отведе изкушението.