Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Всъщност дори наистина бях заловена — каза тя. — Но мисля, че няма значение.

— Погледнала си онази своя страна и си я прибрала обратно в кутията — предположи Трой.

— Да.

— Е, аз не мога да направя това — каза той пламенно. — Не мога да разделя себе си на удобни „порции“ и да кажа, че ще живея само така, ще приемам само тази част. Трябва да го изживея. Сега знам това. Не мога да оставя Зелда в куфар и да кажа: край, това е, никога повече няма да я видя, никога повече няма да бъда нея.

— Но ти не можеш да я имаш, без аз да съм там — каза Изобел просто.

— Защо не? — попита Трой. — Ти не искаш тази част от живота си, току-що го каза. Ако ти не я искаш, защо аз да не мога да я взема?

— Как би могъл? — попита Изобел. — Ако ме няма мен, за да се преобразявам в нея?

— Аз бих могъл да съм тя — каза той. — Бих могъл да бъда нея със същия успех като теб.

— Не, не можеш! — настоя Изобел. — Не можеш просто да я вземеш и сам да се представяш за нея.

— Е, не можеш да я зарежеш и да решиш, че с нея е свършено — възрази Трой. — Тя не е персонаж в някоя от твоите книги. Не можеш просто да решиш да я ликвидираш. Дрехите й са тук в апартамента ми, обувките й са тук, косата й е тук. Тя чака тук. Мога да избера да я съживя сам, ако искам.

— Но тя е част от нашия живот заедно — възропта Изобел. — Тя е наша. Ти отказа да позволиш на мен да я заведа вкъщи. Ти каза, че трябва да бъде държана в кутия. Каза, че двата живота трябва да бъдат напълно изолирани.

Трой се поколеба.

— Така е — каза той неохотно. — Но никога не съм казвал да я зарежем напълно. Не мога да понеса мисълта тя да бъде изоставена завинаги.

Доловила унинието в гласа му, Изобел се поколеба.

— Може би трябва просто да я оставим да си отиде — каза тя, сякаш обсъждаха смъртта на любима приятелка.

— Не мога да го понеса — каза Трой. — Не си представям как бих живял живота си без нея.

Мъри щеше да остане за вечеря тази вечер и двамата с Филип смятаха по-късно да отидат в кръчмата да играят дартс. По време на вечерята Изобел едва издържаше да седи с тях, питайки се какво ли прави Трой в Лондон, как можеше да го убеди, че загубата на Зелда е скръб, която трябва да бъде понесена. Двамата мъже поканиха Изобел да дойде с тях, за да гледа играта на дартс; тя обаче поклати глава.

— Ще си легна рано. Днес свърших много работа.

— Всеки път, когато погледна през прозореца и те видя да пишеш на клавиатурата, се чудя как можеш да се съсредоточаваш — каза Мъри. — Толкова много работа! Свърши ли вече книгата?

— О, не — каза Изобел. — Отнема много по-дълго от няколко седмици. Отнема години.

Филип покри ръката й със своята.

— А после я преписва четири-пет пъти — каза той. — Ако си мислиш, че твоята работа е тежка, Мъри, би трябвало да видиш Изобел. Понякога прекарва цял ден, тревожейки се за най-точната дума, за да звучи изречението както трябва.

Двамата мъже я погледнаха възхитено. Изобел се усмихна на Филип, избягвайки погледа на Мъри.

— Отне ми толкова много време да прочета само една книга — каза Мъри. Бръкна в куфарчето си и сложи „Английска обществена история“ на Тревелиън на масата. — Може ли да ми заемеш друга? Тази много ми хареса.

Изобел я взе.

— Ще ти потърся нещо — каза тя уклончиво, все още мислейки си за Трой. — Отново английска история ли, или някаква друга област?

— Американска история? — попита той. — Не знам нищо за Америка, а бих искал. Особено за Западния бряг.

Тя кимна.

— Ще намеря нещо — внезапно взе решение и се обърна към Филип, запазвайки умишлено небрежен тон. — Тази сутрин ми се обадиха от „Пенсхърст Прес“ заради корицата на един роман. Ще го преиздават и искат да видя новия вариант.

— О, така ли? — попита той. — Ще платят ли допълнителен хонорар?

— Малко — каза тя. — Знаеш, че това никога не носи много пари. Мислех си да отида и да я погледна утре. Може да остана да преспя там — стараеше се изобщо да не поглежда към Мъри.

— Защо не? — каза Филип. — И не е нужно госпожа М. да остава да преспи тук, напоследък съм наистина добре.

— Аз ще го наглеждам — обеща й Мъри. — Ще ти се обадя, ако нещо се обърка. Къде ще бъдеш?

— В хотел „Фробишър“, където отсядам винаги — каза Изобел невъзмутимо. Вдигна поглед, срещна очите му за миг и видя развеселения проблясък, разпознаването на един измамник от друг. Така професионален играч на покер долавя присъствието на друг мошеник, още някой, който иска да получи своето. Изобел извърна поглед, прекратявайки безмълвното съзаклятие. — Ще се обадя тук в шест часа, за да се уверя, че всичко е наред.