Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Да, обади се — каза Филип. — А може и аз да ти се обадя.

— Не знам по кое време ще се прибера — каза тя бързо. — По-лесно е аз да ти позвъня.

— Нека тя ти се обади — Мъри посъветва Филип с поверителен тон. — Да се успокои, че си добре за вечерта, а после да поизлезе из града с други момичета.

Изобел се усмихна слабо.

— Едва ли.

— О, добре — каза Филип. — Щом така искаш.

Филип беше казал, че на сутринта ще я откара до гарата, но му се обадиха лорд и лейди Делби, които бяха открили рисувана фреска под тапета на помещението, където се намираше басейнът им. Филип искаше да я види.

— Аз ще те откарам до гарата — предложи Мъри.

— Благодаря — каза Изобел хладно.

Отидоха заедно до колата му и той задържа отворена вратата. Изобел влезе и пропътуваха пътя до гарата в непрекъснато мълчание.

— И да си изкараш чудесно, нали? — каза Мъри предизвикателно, докато тя слизаше.

Изобел се поколеба и погледна обратно в колата. Лицето на Мъри беше в сянка, но той сякаш се усмихваше.

— Да се срещаш с издатели, за да разглеждаш корици на книги, не е точно прекрасно изживяване — отбеляза тя.

Той се надвеси напред, палавото проблясване на усмивката му беше съвсем очевидно.

— Бях забравил, че отиваш за това — каза той. — Разбира се. Издателите.

Изобел не отклони поглед и кимна.

Той бързо й намигна.

— Ще дойда да те посрещна, ако кажеш на Филип по кое време пристигаш, когато позвъниш тази вечер.

Изобел изправи рамене.

— Благодаря, но се надявам Филип да иска да ме посрещне лично.

— Разбира се — каза той. — Ще стане както искаш, Изобел. Знаеш това.

Изобел позвъни на Трой от гара „Ватерло“. Трябваше почти да крещи, за да надвика шума от съобщенията по високоговорителя на гарата.

— Трябваше да дойда — каза тя. — Съжалявам. Просто трябваше да те видя.

Дори в шумната гарова зала го чу как остро си поема дъх.

— Трябва да ме видиш?

Тя осъзна силата на онова, което беше изрекла.

— Да — каза безпомощно. — Трябва.

— О, добре, ела — каза той, съвземайки се. — Идвай направо тук. Мога да си освободя остатъка от деня.

Изобел се нареди на опашката за таксита, мислейки си как само преди няколко седмици щеше да е замаяна от възторг пред перспективата да прекара деня, а също и нощта, с Трой. Сега не чувстваше нищо освен безпокойство при мисълта за онова, което щяха да си кажат и как щеше да се държи той, и ужас, че можеше да се опита да я подмами да се върне към еротичния делириум от дните на турнето, да я изкуши отново да бъде Зелда.

Плати на таксито пред къщата на Трой и натисна звънеца за офиса. Интеркомът съобщи за нея с бръмчене и Изобел се усмихна плахо на красивото момиче на рецепцията.

— Каза да влизате направо — съобщи момичето с безлична недружелюбност. Изобел мина покрай рецепцията и влезе в офиса на Трой.

Трой седеше зад бюрото си и говореше по телефона: усмихна й се широко и й махна към един стол, докато приключи разговора. Ведро изрече в слушалката: „Да. Абсолютно. Обичам те“, а после затвори. Изобел се запита с кого ли беше говорил така сърдечно, а той скочи от стола, взе двете й ръце в своите и я целуна по едната буза, а после по другата.

— Изглеждаш фантастично — каза. — От теб лъха на селска чистота и свежест.

Изобел се отдръпна леко от бодрата неискреност на докосването му.

— Говориш така, като че ли съм някакъв перилен препарат.

— С пролетна свежест — каза той. — Готова за почивка.

Изобел отново се отпусна в ниското кресло.

— Кафе? — попита Трой.

— Може ли да се качим в апартамента ти? — попита тя, хвърляйки поглед на отворената врата към рецепцията.

— Добра идея — каза той бодро, излезе пръв от офиса в малкото антре и тръгна по стълбите към апартамента си горе.

Изобел почти се беше надявала и почти бе очаквала с ужас, че той ще я вземе в прегръдките си в мига, щом вратата се затвори зад тях, но той просто я заведе в кухнята и сипа кафе във филтъра на кафемашината.

— Имам от едно ново кафе — отбеляза той. — „Мусонен Малабар“. Оставяли зърната на масите за сушене…

— Знам — каза Изобел грубо. — Знам всичко за него.

— О! — той мълчаливо извади френските си чаши за кафе.

— Може ли да отида да погледна нещата й? — попита Изобел.

Той вдигна поглед, изненадан.

— Разбира се, че можеш.

Изобел тръгна надолу по късия коридор към стаята да гости. Отвори вратата. Веднага усети възбуждащото ухание на Зелда: скъпо, дискретно, омайващо. То извика спомена за няколкото нощи, в които Изобел беше Зелда или беше в компанията на Зелда, когато това ухание витаеше по гладката кожа на Трой.