Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Мислех, че съм оставила достатъчно — каза тя.

— Не, използвах собствените си пари, за да не безпокоя Филип — каза госпожа М.

— О! — отвърна Изобел. — И така?

— Сто и десет лири допълнително за работата ми като икономка и триста лири за изработените часове — каза госпожа М.

Изобел примигна.

— От понеделник до петък работих по дванайсет часа на ден — обясни госпожа М. — Освен когато Филип каза, че мога да се прибера вкъщи по-рано.

— А после?

— Свърших с гладенето у дома — каза госпожа М. невъзмутимо.

Изобел отвори чекмеджето и извади чековата си книжка.

— В такъв случай ви дължа четиристотин и десет лири — каза тя, като се опита гласът й да не звучи негодуващо. — И ето още сто лири за буркана с парите за домакинството. Това би трябвало да стигне до края на седмицата, нали?

Госпожа М. се поколеба.

— Ами, Филип си взема от него пари за пиене. Когато излиза с Мъри.

— Сто лири пари за пиене? — запита Изобел.

— Знаете ги какви са.

Изобел не каза нищо. Струваше й се очевидно, че не знае какви са.

— И често се хранят навън.

— Когато сте им сготвили вечеря?

— О, нямам нищо против — каза госпожа М. — Приятно ми е да виждам как нещо му доставя удоволствие. Това не ме притеснява.

— Доста е разточително — каза Изобел меко. — Ако му готвите вечеря, а после той излиза да се храни навън. Може би двамата трябва да решавате в началото на деня тук ли ще се храни или навън.

Госпожа М. се усмихна любезно, но не отговори. Изобел осъзна, че не можеше да накара Филип и госпожа М. да направят нещо, което не искаха, и че на двамата, а също и на Мъри, им изнасяше госпожа М. да приготвя обяд и вечеря за Филип, а после да носи вкъщи нежеланото.

— Е, скоро ще се върнем към обичайното положение — каза Изобел, като откъсна чека от книжката. — Когато работата по басейна бъде завършена.

— Ще отсъствате ли тази седмица? — попита госпожа М., като прие чека и го пъхна в джоба на престилката си заедно с парите в брой.

— Само довечера — каза Изобел. — Така че може би можете да попитате Филип дали иска да му сготвите вечеря. Утре ще се прибера навреме за обяд.

— Няма проблем — каза госпожа М. весело. — Довечера мога да приготвя за двамата говеждо в сос от брашно, яйца и мляко. Мъри го обожава.

Изобел повдигна вежди, но не каза нищо. Госпожа М. излезе, като затвори тихо вратата зад себе си. Изобел се обърна отново към екрана на компютъра, и пак откри, че нямаше какво да напише. Но сега нямаше какво да напише по различни причини. Преди й беше липсвало вдъхновение, сега беше напълно объркана. Мислите й се насочваха несвързано, хаотично, към това как госпожа М. готвеше вечери, а после ги носеше вкъщи да си ги изяде, как Филип си вземаше пари, загребвайки цели шепи банкноти от буркана с парите за домакинството, как Мъри идваше в къщата, и как тя, Изобел, плащаше на икономката си да познава и готви любимите ястия на Мъри.

Беше облекчение да вземе влака за Лондон в късната сутрин и да види как познатите ниви отстъпват място на малките редови къщи с миниатюрните градинки. Изобел обичаше да се вглежда в градините и прозорците на къщите, които граничеха с железопътната линия, представяйки си живота на техните собственици. Някои градини бяха претъпкани с оборудване, предназначено за деца: катерушки, люлки, дъски за люлеене, и дори големи свободно стоящи басейни, пресушени и празни и студени сега, докато лятото дойдеше отново. Други явно принадлежаха на ентусиасти и бяха прецизно оформени, с пътека, лъкатушеща в спретнати завои по цялата дължина на градината до оранжерията, пергела, една-две статуетки, комплект арки, всички — с растения, усукани около тях, привързани за тях, с натрупани около тях тор или слама, и спретнато подредени. Други градини бяха занемарени. Изобел си представяше, че са обитавани от проблемни семейства, които често се местеха, дразнеха с присъствието си съседите, и бяха дразнители и за самите себе си. Градините им бяха занемарени и мръсни, с разнебитени градински мебели, зарязани напосоки кошчета за боклук, понякога имаше и боклук, преливащ от чували за смет, ръждясващи барбекюта, подгизнали от дъжд свещи, останали от празненства, които всички бяха забравили. Изобел оглеждаше всичко това, преценяваше, отсъждаше, създаваше въображаем живот, за да откъсне мислите си от своя собствен.

Когато пристигна на гара „Ватерло“, бъркотията в собствената й къща и собствения й живот беше напълно забравена, чувстваше се безгрижна, докато чакаше такси, а после, докато таксито пълзеше през лондонския трафик, тя почувства как гърлото й се стяга, почувства се останала без дъх. Съзнаваше, че навлиза в територия, обитавана от Трой: оживлението на града беше като запълнения му живот, екзотичните дрехи и цветове по улиците бяха неговата бликаща енергия, елегантността и изтънчеността беше негова, изцяло негова. Изобел се облегна назад на седалката в таксито и приписа заслугата за цялото вълнение и красота на града на един-единствен мъж, и позна желанието си.