Масуджи Ибусе - Черен дъжд

И наистина, когато започна медицинският преглед, сред нас не се оказа нито един със завидно здраве. Един носеше корсет, защото страдаше от туберкулоза в гръбначния стълб, друг беше с остър хроничен ларингит, на трети му липсваше ребро, оперирано вследствие на костна туберкулоза, четвърти не можеше да прегъва коляното си, защото го бе чупил на времето като ученик. Подполковник Вашио бе, както се оказа, новоназначен и явно не бе информиран от колегите си за подробностите около нас. Трябва да се бяха загубили и документите, които показваха кой е искал да постъпи доброволно в армията и кой не. Така или иначе, яростта му започна да изглежда съвсем неоправдана и подполковникът се оказа направо в много глупаво положение. Но точно тогава като за беля един лекар от Хирошима се усмихна подигравателно и откровено се прозя. Вашио се приближи до него и го зашлеви с цяла длан. Най-напред по едната буза, след това по другата. Това се повтори два-три пъти. Бруталността на случилото се ме накара да си помисля с ужас какво ли ни чакаше занапред.

Прегледаха ни на рентген и ни взеха проби от храчката и още същия ден някои от нас бяха освободени да си вървят по домовете си. Други бяха пуснати по причина, че болните им щяха да останат без лекари. Завиждах им, докато ги гледах как мятат раниците си на гърба и с все сили се мъчат да не издадат огромната си радост…

Така Иватаке попаднал в пехотно подразделение, където в течение на петнадесет дена го третирали като редови пехотинец. Основната цел на занятията била новобранците да усвоят тактиката на борба с вражески танкови подразделения на територията на Япония. Всеки войн трябвало да взриви поне един танк. По сто пъти на ден Иватаке и останалите притичвали до направените от дърво макети на танкове, мятали под тях завързани с връвчица за гърдите им дървени гранати и светкавично се просвали по корем. Едва по-късно, когато бил прехвърлен в учебния център, Иватаке разбрал, че „наказателният“ отряд, в който преминал своето обучение, трябвало да се присъедини към състава на армията, имаща задачата да отбранява Япония откъм море. Всеки бил длъжен да унищожи поне един танк на противника, дори и да се наложело да заплати с живота си.

На четиринадесети юли дошла заповед новобранците да бъдат прехвърлени в учебния център на Втора военна болница. Хората били настанени в двуетажните бараки близо до река Ота в Хирошима. Преди тях вече били пристигнали осемдесет новобранци от полковете Ямагучи и Хамада, така че общо групата станала повече от сто и тридесет души.

За техен командир бил назначен двадесет и три годишният лейтенант Йошихара, военен лекар, завършил ускорените медицински курсове във военната болница в Пхенян. По съдържание, ако не по маниер, обръщението му към групата било не по-малко цинично от това на подполковник Вашио. Йошихара рекъл:

— Тази тук казарма е известна под името „Дяволската“. Оказали се веднъж тук, всички вие трябва напълно да промените начина си на мислене. Вече сте войници и трябва да мислите така, както ви заповядват. Имаме заповед от горе да ви смачкаме главите на вас, лигльовци такива, тъй че внимавайте… Най-напред вие (по-нататък следват неща, които са изпуснати).

Това се викало „помпане“, но за жалост от него хората изпадали само в още по-мрачни мисли.

След като лейтенантът се накрещял до насита, започнали по трима да ги извикват при командира на частта, където ги разпитвали подробно за семейното им положение, доходите и така нататък, с цел да се реши дали човекът трябвало да се изпрати на по-опасно или на по-безопасно място.

На следващия ден започнало и самото обучение. В своя дневник Иватаке пишеше:

Военната служба е по-лоша от затвор. Често сутрин, още преди зазоряване, нашите началници просто ей така, за да си направят кеф, ни вдигаха по тревога. Тревогата се изразяваше в това да тичаш по три-четири километра. Минавахме покрай храма Гококу, през моста Аиои, после заобикаляхме храма Хонганджи на север и пак през моста Аиои се насочвахме към храма Нигицу, откъдето се прибирахме в казармата. Няма защо да споменавам, че повечето не можеха да издържат и изпокапваха по пътя. Много от хората страдаха от треска и диарии и трябваше да лежат. Най-страшното обаче беше пълзенето по корем. Гимнастьорките ни ставаха мокри от пот, тъй че човек можеше да ги изстиска, а лактите ни естествено се разраняваха до кръв. Поизостанеш ли малко, веднага получаваш ритник в задника, а отпуснеш ли малко по-надолу дулото на пушката си, те очакваше удар в гърба. Сред нас имаше един новобранец на име Накамура. Той беше главен лекар на гинекологична клиника в Токуяма. Та същият този Накамура, мъж на средна възраст, бе доста пълен, имаше изхвръкнало шкембенце и страдаше от разширено сърце. Предишната година бил освободен от армията по здравословни причини, но тази година отново го бяха мобилизирали. Не е трудно да си представи човек какво му струваше на Накамура да лази по корем с пушка в ръка. Той вечно изоставаше и лейтенант Йошихара го налагаше щедро с ритници. Унизен, нещастният човек ронеше сълзи, а по-късно разбрахме, че дори му минавали мисли да си сложи край на живота. На лицето му бе застинал израз на пълно объркване и горчиво разочарование. Той приличаше на баща, пребит от своя син — бандит.