Ира Новицкая: Из „Дъжд по перваза“

този ден
не е от тази
година

нощем
стиховете допълзяват
до самото гърло

моето време
се измерва
с теб

преобърнатото наопаки време
увисва на мен
с празни ръкави

първи сняг
на тъмния лист
се стопява

безшумните лапи на котарака
внимателно нанизват
влагата на идващото утро

птици
драскат с викове
вечерното небе

голота
осветена
от памет

дланите на спомените
нарязани
с тъга по теб

да извая
около теб
въздуха

задушлив
димен боклук
на думите

твоята китка в хладината на среброто

о колко боли да помниш така

още един изяден
от пустотата
ден

времето с теб —
все настоящо
то просто е
винаги е

студено ми е за цял живот

даже кусурите
на това което обичаш те радват
а може би
точно кусурите са по-остри от всичко

да пуснеш пръсти в тъканта на звуците

нежен укор в до минор

настроена от звуци тишина
несетно изпраща
моите
стъпки

тъмнеещ
звук
на виолончело

разпятие
очакваме

ти мечтаеш чрез мен
през
устрелно

и вечността рухва върху нас

о ужас от съвпадане на числа и години

слана
снежна козина
по грапавините на камъка

безплодни усилия на чадъра
да разпери криле
в дъжд и вятър

несрещите ни
някой ден
накуп ще се обърнат в среща

о студ на огледалото
още приживе
по устните ми

а Времето се точи
от очите
на часовника

охлювите на женските тела

и прашният куфар
с любовните писма
под кревата

дъжд
и във всяка капка
онази пролет

безкрайните
счупени огледала на стаята ми
събират цялото изображение