Стивън Кинг: По перваза

— Хайде — повтори Креснър. — Погледнете в чантата.

Намирах се в разкошния му апартамент на върха на четирийсет и три етажната сграда. Подът беше застлан с тъмнопортокалов релефен килим. Кафявата пазарска чанта стоеше в средата на стаята, между шезлонга, където се изтягаше Креснър, и покритото с кожа канапе, където не седеше никой.

— Много се лъжете, ако мислите да ме подкупите — отвърнах аз. — Обичам Марша.

— В чантата наистина има пари, но това не е подкуп. Хайде, погледнете.

Пушеше турска цигара с ониксово цигаре. Лъхна ме приятното й ухание, прогонено след миг от климатичната инсталация. Креснър носеше копринен халат с извезан дракон. Иззад очилата ме гледаха спокойни и интелигентни очи. Имаше вид точно на това, каквото беше в действителност: абсолютен, 500 каратов изпечен мръсник. Обичах жена му, тя също отвръщаше на чувствата ми. Предполагах, че той ще ми създава неприятности, знаех, че в момента прави точно това, но не ми беше ясно какво точно е измислил.

Приближих се до чантата и я преобърнах. На килима се разпиляха пачки. Вдигнах една и я преброих — десет двайсетдоларови банкноти. Пачките бяха много.

— Двайсет хиляди долара — небрежно каза той и дръпна от цигарата си.

Изправих се.

— Е и какво?

— Всичките са за вас.

— Не ги искам.

— Заедно с парите ще получите и жена ми.

Замълчах. Марша ме бе предупредила за тактиката му.

„Прилича на котка — казваше тя — или по-точно на проклет стар котарак. Ще се опита да си поиграе с теб като с мишка.“

— Разбрах, че сте професионален тенисист — рече той. — Никога преди не съм виждал хора с подобна професия.

— Да не би да намеквате, че вашите детективи не са ви дали снимката ми?

— О, разбира се — размаха той небрежно цигарето си. — Получих дори филмче, заснето в мотел „Бейсайд“ със скрита зад огледалото камера. Но навярно ще се съгласите, че снимките не създават вярна представа.

— Щом казвате…

Марша ме предупреждаваше:

„Непрекъснато променя тактиката си, така принуждава враговете си да се отбраняват. Скоро ще те предизвика да го нападнеш, но ударите ти ще попаднат в празно пространство, защото той вече те дебне някъде другаде. Говори колкото е възможно по-малко, Стен. И помни, че те обичам.“

— Поканих ви тук, за да си поговорим по мъжки, мистър Норис — приятна беседа между две цивилизовани човешки същества, едното от които е отмъкнало съпругата на другото.

Понечих да му възразя, но се отказах.

— Как ви се видя в „Сан Куентин“ 1 1 Известен затвор в САЩ — Б.пр. ? — запита Креснър, като изпускаше лениво кълбета дим.

— Не особено приятно.

— Разбрах, че сте прекарали там три години. Заради кражба с взлом, ако не се лъжа.

— Марша знае за това — отвърнах и моментално съжалих, че се бях хванал на уловката му, точно както ме предупреждаваше жена му. Запращах към него леки топки, а той ги забиваше със съкрушителна сила.

— Позволих си да накарам моите хора да преместят колата ви.

Креснър погледна през прозореца. Всъщност това съвсем не беше прозорец, а остъклена стена с плъзгаща се врата по средата. Отвън имаше балконче, голямо колкото пощенска марка, а отвъд него — страхотна пропаст. Имаше нещо особено в тази врата, но не можех да разбера точно какво.

— Жилището ми е много комфортно — каза Креснър. — Надеждна охрана, вътрешни телевизионни камери и прочее. Един от хората ми свърза накъсо стартера на колата ви и я премести на няколко преки оттук.

Той погледна към окачения над канапето модернистичен часовник във формата на изгряващо слънце. Беше осем и пет.

— В осем и двайсет същият човек ще се обади на полицията от уличен автомат. Най-късно в осем и половина блюстителите на реда ще открият около двеста грама хероин, скрит в резервната гума в багажника ви. Гарантирам ви, че ще бъдете най-търсеният човек, мистър Норис.

Всичко бе прекрасно измислено. Бях попаднал в капана, въпреки всичките ми усилия да го избягна. В края на краищата се оказах лесна плячка.

— Това ще се случи, освен ако наредя на моя човек да не се обажда в полицията.

— При едно условие — да ви кажа къде е Марша, нали? Няма да го бъде, Креснър, защото наистина не зная. Решихме да постъпим така точно заради вас.

— Хората ми я следят.

— Лъжете се. Мисля, че им се изплъзнахме още на летището.

Креснър въздъхна, измъкна тлеещата цигара и я пусна в хромиран пепелник с подвижен капак. Просто така — без притеснение, без смущение. С еднаква лекота би смачкал и изпушената цигара, и Стен Норис.