Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Бомбата трябва да беше изключително мощна. Най-напред си помислих, че казармата се е оказала в самия епицентър на взрива, но скоро се убедих, че не съм прав, защото къщите на отсрещния бряг бяха също разрушени. Над моста Митаки и над храма Хонганджи се издигаха пламъци. Градът бе започнал да гори. Вражеският самолет бе пуснал едновременно и фугасни, и запалителни бомби. Но защо тогава не бяха обявили въздушна тревога?

Кой знае откъде се появиха трима-четирима мои колеги запасняци. Сред тях бяха и Мийоши и Ито, с които, докато ни четяха императорския рескрипт, стояхме заедно в последната редица. Сега всички мълчаха. Хората от първите редици сигурно още лежаха затрупани под развалините на казармата. Но можехме ли ние, ранените, да им помогнем, и то с голи ръце. Още повече че от срутените сгради вече се издигаха пламъци.

Без да се наговаряме, решихме, че е опасно да оставаме повече тук. Трябваше да се доберем до филиала на болницата в Митаки и да потърсим там помощ. Аз също тръгнах с групата. От опит знаех, че пламъците на пожарите бушуват с най-страшна сила на самата повърхност на реката. През нощта на девети март, след голямата бомбардировка на Токио, изгоряха Асакуса, Хонджо, Мукоджима и много други райони покрай брега на река Сумидагава и бях видял с очите си как изгаряха всички онези, които бяха потърсили спасение във водите на реката.

Тръгнахме нагоре по течението. Всички улици бяха задръстени от разрушените къщи, затуй се принудихме да вървим по една тясна пътечка покрай самата река. Няколко пъти краката ми пропадаха в дупките, докато най-сетне не загубих едната си обувка. Спрях се да я потърся, но Ито ми извика да не изоставам. В храстите отстрани на пътеката някой стенеше, но аз бях като замаян и не намерих сили да спра и да помогна на човека. Пожарите ни догонваха. Лицето ми подпухна, а болката започна да става нетърпима. Вървях със сетни сили. Измъчвах се от угризения на съвестта, че макар и лекар, не помогнах на стенещия нещастник, но в този момент мислех само че трябва да бягам, да се спасявам.

Не знаех колко е часът, но имах чувството, че откакто започнахме да си проправяме път по улиците покрай храма Нигицу и отново се спуснахме до реката, минаха цели два часа. Няколко бледи слънчеви лъча се опитваха да пробият гъстите облаци. Едва по-късно разбрах, че по това време облакът с формата на гъба тъкмо бил започнал да се разсейва.

Казармите, в които се е обучавал Иватаке, са били разположени съвсем близо до епицентъра и когато той е бягал, чудовищният облак се е намирал точно над главата му. Сигурно за това той пишеше в дневника си „гъсти облаци“. Независимо от тежките си рани той като по чудо се е спасил и оживял, може би за да разкаже страшните си преживявания. От сто и тридесетчленния отряд живи били останали само Иватаке и още двама души.

По-нататък в своя дневник Иватаке пишеше, че когато стигнали до храма Нигицу, някой от бежанците ги посъветвал да не продължават по-нататък, защото там била разквартирувана тежката артилерия и имало опасност от експлозии на снарядите. По-добре било да вървят по образувалите се в средата на реката плитчини. Иватаке и колегите му вдигнали одеялата на главите си и нагазили във водата, която стигнала до гърдите им. Скоро излезли на една плитчина, но разбрали, че е опасно да вървят към моста Митаки, защото там бушували пожари и към небето се издигал гъст черен дим. Решили отново да излязат на брега и да поемат надолу по течението. По това време Иватаке вече не усещал нито глад, нито болка: той имал само едно желание — да намери местенце, където да легне и да отдъхне.

По пътя към града профучали няколко военни камиона. Като ги видял да лежат проснати на земята, шофьорът на един от тях намалил скоростта, позабавил и им извикал:

— Ей, вие там! Войници ли сте? Има едно село, казва се Хесака. То е на северната страна на този хълм. Там е открит пункт за първа помощ. Казват, че имало всичко необходимо за ранените. Още малко кураж и сте там. Съвсем близо е.

„Хесака, Хесака, Хесака“, повторили тримата няколко пъти и поели на север. Иватаке, който бил само с една обувка, едва успявал да догонва спътниците си. Мястото уж било от другата страна на хълма, но им се сторило много далече. Всъщност Хесака била на десет километра от мястото, от което тръгнали. По пътя редом с тях се влачели полуживи ранени. Достатъчно било само да ги погледне човек, за да му настръхне косата от ужас.

Пунктът за първа помощ — ако изобщо можел да се нарече той така — се намирал в двете едноетажни сгради на началното училище. Освен това на малката спортна площадка допълнително били опънати и две палатки. Пред сградите и пред палатките се трупали безброй ранени. Слънцето вече залязвало, но наредени в безкрайни редици, хората търпеливо чакали да бъдат приети. По коридорите направо върху пода лежали тежко ранените и мъчително стенели. Сред тях имало и мъртви с покрити лица. Тези нещастници се били добрали със сетни сили чак дотук само за да издъхнат. Родители викали по име децата си, разплакани деца търсели майките си. На всичкото отгоре лечението се състояло само в това да се мажат раните с йод или да се налагат със смес от растително масло и брашно, която замествала мехлема против изгаряне. За превързочни материали и инжекции и дума не можело да става.