Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Лицето на Иватаке било вече толкова подпухнало, че приличало на диня, а очите му съвсем се били затворили. Колегата му Мийоши имал на едната си буза огромен и пълен с вода мехур, а кожата на ръцете му се била свлякла. Ито пък от своя страна бил с изгорена буза, а на челото му била изскочила огромна цицина. По специалност Мийоши бил акушер-гинеколог. Във вътрешния джоб на куртката си той винаги носел снимката на своята дъщеричка — още бебе. Ито бил лекар и специалист по фармакология с частна практика в град Мийоши.

Намазали Иватаке и двамата му спътници с йод. После те си намерили свободно местенце в коридора близо до изхода, увили се в одеялата и се приготвили да прекарат там нощта. Може би поради прекалената възбуда от преживяното вълнение тримата не изпитвали глад, макар от сутринта да не били слагали нищо в устата си. Усещали жажда, но се въздържали да пият вода, защото се бояли от зараза. И тримата мълчали — нямали сила да говорят.

На другия ден — седми август — военните били отделени от цивилните граждани и настанени в класните стаи на училището. Лицето на Иватаке било вече станало два пъти по-голямо от нормалното и за да гледа, той трябвало да разтваря с пръсти очите си. Наложило се да го пренесат на носилка в източното крило, където било отделението за тежките случаи. Когато му върнали наполовина обгорялата му куртка, която през нощта Мийоши бил свил под главата си вместо възглавница, Иватаке открил, че са му изчезнали тефтерчето, табакерата и калъфчето с визитни картички. С Мийоши той повече не се видял. Ито бил настанен също в друга стая. Впоследствие Иватаке узнал, че Ито бил намерен от жена си и благодарение на нейните всеотдайни грижи се бил оправил напълно и дори бил започнал отново частната си лекарска практика.

Ето какво пишеше в дневника си Иватаке:

В класната стая, където ме преместиха, нямаше нито един от моите колеги запасняци. Болните бяха редници, все млади момчета с много тежки рани. Изгаряше ме нетърпима жажда, а цялото ми тяло ме болеше така, сякаш скелетът ми се разпадаше на отделни кости. Тресеше ме и зъзнех от студ. Температурата ми трябва да беше над 39 градуса. Очите ми се бяха затворили и не можех да гледам. Нищо друго не ми оставаше освен да лежа, без да се помръдвам. На седми август ми дадоха една паница рядка каша. От два дни за пръв път ходих по малка нужда.

Не биваше да се пие вода, но аз не можех повече да издържам на изгарящата ме жажда, затова като разтварях с пръсти слепналите си очи, се измъкнах навън, добрах се до артезианския кладенец и пих до насита. Водата имаше особен металически вкус, но тя ме възроди. Палатките на игрището бяха вече шест, но и те явно не можеха да поберат всички пострадали. Мъртвите лежаха натрупани в единия край на двора.

През нощта виковете и стоновете на ранените станаха още по-мъчителни. Един от болните, който имаше възпаление на мозъка, скочи през прозореца и тръгна направо през оризищата. До разсъмване една трета от ранените в нашата стая издъхнаха. Труповете веднага изнасяха на носилка на двора. Аз непрекъснато си повтарях, че в никакъв случай няма да умра, защото раните ми все пак не бяха от последна степен на изгаряне. И колкото и да се мъчех, все не успявах да разбера каква бе тая сила, която само за миг причини толкова много жертви. Влезе една сестра и започна да записва в тетрадка името, чина, номера на войсковата част и домашния адрес на всеки ранен. Помолих я да съобщи на моето семейство, че се намирам в Хесака, но тя отказа. До този момент не се бе появил нито един военен лекар, който да се занимае с ранените…

На осми август сутринта неочаквано съобщили, че ранените са толкова много, че е невъзможно всичките да бъдат лекувани във временния пункт, тъй че се налагало част от тях да бъдат прехвърлени във филиала на Военната болница в Шобара. Шобара е на север от Хесака. Всеки, който чувствувал, че има сили да издържи пътуването с влак дотам, трябвало да се обади.

И наистина постъпващите в пункта били много повече от онези, които умирали. Едва успявали да изнесат труповете и техните места веднага се заемали от нова група ранени. Класните стаи и палатките на двора били вече пълни. Наложило се даже част от пострадалите да бъдат настанени в стопанските пристройки и навесите на съседните селски къщи. Всички училища в градовете и селата около Хирошима били превърнати във временни пунктове за оказване на първа помощ на ранените и всички те, разбира се, били претъпкани. Затова се наложило една част от пострадалите да бъдат препратени в по-далечни райони, за да може поне отчасти да им бъде осигурена медицинска помощ и покрив над главата.