Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Влакът спря на гара Мийоши. Тук на времето бях учил в прогимназията. Тъкмо се опитвах да отворя очи без помощта на пръстите, когато на перона зърнах едно познато ми момиче. Дъхът ми секна от изненада. Същото това момиче живееше от малко у леля ми в Шобара. Давах си сметка, че в сегашното ми положение то едва ли ще ме познае, затова му се обадих сам. Оказа се, че то заедно със своите съученици било мобилизирано да работи на гарата. Обясних му накратко ситуацията и то веднага се свърза с началниците си от Мийоши и Шобара и си издействува разрешение да ме придружи.

Имах просто щастието, че доста дълго стояхме на тая гара. Но съвпадението, както и да го погледнеше човек, бе наистина изключително. Благодарение на тази среща щях скоро да се свържа с близките и приятелите си. Но някак незабелязано и за самия себе си аз вътрешно се отпуснах и състоянието ми внезапно се влоши. Започнах целият да се треса.

Щом пристигнахме на гарата в Шобара, момичето отиде да съобщи на леля ми за мен. Леля ми от своя страна щеше пък сигурно да съобщи на нашите, които живееха извън града. Полуживи, нас ни натовариха в един камион и ни подкараха нанякъде във вечерния мрак. Мястото, където ни настаниха, се оказа не болница, а първия етаж на едно основно училище, т.е. положението не бе по-различно от онова в Хесака. Докато си намеря местенце в претъпканата стая и се свия на пода, аз вече с мъка съзнавах къде съм. Целия ме разтърсваха ледени тръпки. Когато вън съвсем се стъмни, температурата ми толкова много се повиши, че загубих способността си да говоря. Опитвах се да кажа нещо, но от устата ми не излизаше нито звук.

Смътно си спомням, че през нощта обявиха въздушна тревога. Досега в живота си само три пъти съм загубвал съзнание. Първия път беше веднага след взрива на бомбата. Втория път беше през нощта, когато след продължителното клатушкане във влака най-сетне се оказах настанен в основното училище в Шобара. Третия път загубих съзнание за няколко дена. Това беше в началото на септември, когато се намирах между живота и смъртта. Полумъртъв, аз, разбира се, не съзнавах какво става около мен и не проумявах що за болест е моята.

На девети август сутринта температурата ми малко поспадна и аз усетих, че лека-полека идвам на себе си. Ако се съдеше по високата температура, имах може би отравяне на кръвта. Същия ден дойде да ни прегледа един военен лекар, който след визитацията нареди на санитаря как и с какво да лекува всеки един от нас. За първи път, откакто бе пусната бомбата, ни преглеждаше лекар. Той дори не ни и преслуша.

Раните ми бяха предимно от изгаряния по главата, лицето, врата, китките, пръстите. Гърбът ми, както казаха, приличал на парче сурово месо, а ребрата ми били изхвръкнали. Причината, която едва по-късно разбрах, била в това, че при взрива се отделила топлина с температура няколко хиляди градуса. Бомбата наистина трябва да беше изключително мощна. Санитарят намаза раните ми с течност от рода на пикриновата киселина, а на гърба ми залепи антисептична марля, голяма около тридесет квадратни сантиметра. С това оказаната ми първа помощ се изчерпа и санитарят премина към следващия ранен. В училището бяха настанени цял влак ранени и човек не можеше да си позволи лукса да се оплаква, че го лекуват набързо и през пръсти.

На другия ден, десети август, когато санитарят взе да сваля марлята от гърба ми, не можах да се сдържа и закрещях от болка. От температурата, тежестта на тялото ми и секретите, които се бяха отделяли през нощта от него, марлята се беше просто сраснала с плътта ми. Санитарят я отлепваше от долу на горе. Бях се опрял с ръце на пода, но ужасната болка ме караше да се повдигам нагоре. Но колкото и да се вдигах, все не можех да се изправя. Отново се отпуснах на коленете си. В края на краищата марлята остана в ръцете на санитаря. Без да обръща внимание на рукналата от гърба ми кръв, санитарят намаза с четка лекарството и лепна нова марля. След това той намаза и раните по лицето, главата, врата и ръцете ми и бързо отмина към следващия нещастник. Дори и аз, който се гордеех с невероятната си издръжливост, не знаех как да нарека подобен начин на лечение. Едвам изтърпях болката. И тук като в Хесака ранените умираха един след друг. И тук за болните се грижеха жени от Лигата за защита на родината. Те изнасяха подлогите на болните и вършеха какво ли още не, но страшната воня изглежда ги измъчваше, защото те изобщо не си отваряха устата.

Същия ден следобед чух в просъница някой да вика: