Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Официално, предполагам, този временен пункт в училището в Шобара се наричаше „Временен център към филиала на Първа военна болница“. Въпреки това лечението и оборудването бяха на много ниско ниво, макар че да се оплаква от каквото и да било човек в такъв критичен момент, бе просто неетично. Все пак редът тук бе военен. За болните се грижеха доброволки от Лигата на жените и на близките и роднините се забраняваше всякакъв достъп до тях. Но можех ли да се върна вкъщи и да оставя мъжа си, който береше душа? Затова аз реших да опитам с една от изтърканите фрази, които толкова често слушахме през войната. Рекох, че най-важното е да бъдат изправени на крака колкото се може повече ранени, за да бъдат те отново от полза за нашето отечество. Бях наистина много дръзка. Но онзи, санитарят, само се усмихна. Много се разстроих и като не виждах вече никакъв друг изход, отидох при главния лекар. Знаех, че с Хироши са колеги от института. Настоях пред него да нареди мъжът ми да бъде настанен в стая за двама. Така и стана и Хироши получи привилегиите на военен лекар, макар всъщност да бе само второразреден редник в процес на обучение. Въпросните привилегии обаче продължиха само два часа, защото намиращият се в същата стая полковник — командир на пехотно отделение — се оказа болен от енцефалит. Той много скоро загуби разсъдъка си и през нощта умря.

После Хироши бе преместен в тясна стаичка за трима. С него лежаха още двама души. Единият бе лекар от префектура Окаяма, а в момента — редник от запаса Нагашима. Другият бе млад ефрейтор, доброволец от Касаока, също префектура Окаяма. Нагашима имаше рани от изгаряне по лицето и ръцете и страдаше от диария. Ефрейторът, макар и без рани от изгаряне, бе със счупена глава.

Отношенията на военните към цивилното население бяха строго регулирани, но в същото време в тях имаше и много недоизяснени моменти. Това може и да не беше всеобщо правило, но все пак тогава някои неща ми направиха дълбоко впечатление. След като преместиха мъжа ми в стаята за трима, в пункта заедно с една сестра пристигна брат ми. Двамата донесоха марли, бинтове, рингеров разтвор, гликоза за инжекции, мехлем за рани и какво ли още не — всичко онова, което в този момент бе по-скъпо и от златото. Брат ми се обърна с молба към лейтенант Ханаки и дежурния лекар да му разрешат да помогне с каквото може. Но лейтенантът много се ядоса и му наговори какво ли не. Той каза например, че армията си имала свои закони и начини за лечение и нямало нужда разни цивилни да се мъкнат тук със своите медикаменти и превързочни материали. И все пак това бе същият лейтенант, забележете, който накара сестрата да намаже изгарянията на мъжа ми с някаква неизвестна течност. Един ден след намазването Хироши откри на една от раните си залепнала семка от краставица. На следващия ден той попита сестрата що за лекарство е това, с което го мажат, и й спомена за семката.

— Какво-о-о? — възкликна тя. — Да остане семка след като толкова внимавахме, когато ги изстисквахме!

Ето как стана ясно, че ранените в „болницата“ ги мажеха със сок от краставици. Помня, че мъжът ми не можа да сдържи усмивката си, при все че устните му бяха ужасно подпухнали. Краставичният сок може и да помага за изгорено, и да е бил използван в миналото като ефикасно средство в народната медицина, не знам. Но нали всеки, у когото една трета част от тялото му е изгорена, умира, ако не му се вкарва рингеров разтвор, гликоза, солен разтвор или нещо друго от този род?

Случи се още един инцидент. Беше, спомням си, на тринадесети август. Мъжът ми започна да усеща нетърпими болки в дясното ухо. На следващия ден следобед извикаха д-р Куцубара — специалист по уши, нос, гърло в болницата на Червения кръст в Шобара. Този човек имаше чин лейтенант, държеше се много арогантно и разговаряше изключително надменно. Той доста грубо прегледа Хироши. Когато свали марлята от ухото му и махна памука, отвътре потече мазна лепкава течност, а цялата ушна кухина се оказа пълна с червейчета. Трябваше да има над двеста, всяко с големина около милиметър. Лейтенантът ми заповяда да ги изчистя и аз промих ухото на Хироши над един леген. После той лично изчисти онези, които се бяха сврели дълбоко в ушния канал.

Благодарение на това Хироши престана да се оплаква от пищене в ушите и болката изчезна. Температурата му също започна да спада. Аз дори се реших да налея няколко капки от сакето в устата на мъжа си. Той бе загубил меката долна част на ухото си и продължаваше да повтаря, че усеща лек шум в ушите, но въпреки това бе страшно благодарен на лейтенант Куцубара, че го е избавил от червеите. Затова ме накара да му отнеса в знак на признателност една бутилка саке. Помолих леля да направи всичко възможно и да ми намери саке. После увих въпросната бутилка в една кърпа и отидох при лейтенанта. Той прие шишето, прибра го в шкафа си, а кърпата запокити на пода и извика: