Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Не минаваше ден, без мъжът ми да не се гърчи от болки. Мускулите му бяха изсъхнали, останали бяха кожата и костите и той непрекъснато се оплакваше, че усеща твърдостта на рогозките под себе си дори през дюшека. Натрупахме цяла купчина дюшеци и постелята стана висока като легло. Най-отгоре сложихме и два пухени юргана. Надявахме се, че можем вече да бъдем спокойни, но дори през цялата тая купчина под гърба си Хироши пак можеше съвсем точно да определи къде са свързани рогозките. Не ви се вярва, нали? По-късно разбрахме, че на онова място, където бе лежал мъжът ми, рогозките бяха изгнили.

Единствения лекар, когото Хироши допускаше до себе си, бе д-р Хосокава, моят брат, защото само брат ми му бе направил преливане на кръвта и инжекции с рингеров разтвор, докато всички останали бяха престанали да се интересуват от него и, с една дума, го бяха напълно отписали. Кръвната група на мъжа ми е „О“. И децата вкъщи са със същата кръвна група.

Не можехме да се оплачем от липса на храна. Помолехме ли съседите да ни намерят например чер дроб, те веднага домъкваха дроб от крава, и то цял, сякаш можехме да изядем толкова много. Но най-добре Хироши приемаше прасковите и яйцата. Боях се, че щом свърши сезонът им, няма вече да можем да намираме от тях, затова купих големи запаси и ги пуснах на дъното на кладенеца, за да се запазят свежи. Село Юда е известен производител на праскови, които се славят с чудния си аромат. Но хората не желаеха да ги продават срещу пари и затова бях принудена да посегна на кимоната и разни други ценни свои вещи. Прежалих, помня, цели два сандъка с дрехи.

По онова време твърдяха, че можело да се разбере дали болен от лъчева болест ще умре или не по това, дали капе косата. Косата на моя мъж напълно окапа и все пак ми се струва, че от състоянието на един болен до състоянието на друг има голяма разлика. Съдя единствено само по Хироши и ще кажа, че от момента, в който се появиха първите признаци на тази страшна болест, той съвсем загуби апетит. Болестта сякаш изяжда месата на своята жертва и тя отслабва, докато не се превърне в скелет. Човек заприличва на болен от рак. Намаляват и белите кръвни телца. При моя мъж техният брой падна под две хиляди. Освен това в продължение на десет дена след взрива мъжът ми имаше запек. Той отделяше и само по няколко нищожни капки урина.

Що за бомба бе тази, че от нея кожата на ръцете му се бе смъкнала напълно! Лъчите й ги наричаха „проникващи“. Изглежда, че засягаха тялото не само външно, а и вътрешно. При мъжа ми лъчите бяха разрушили обвивката на пикочния мехур. Тя се разпадаше и парченца от нея запушваха пикочния канал, в резултат на което Хироши не можеше да уринира. Имате, предполагам, представа какво остава, след като се обели сух бамбук. Под кората има бяло вещество, нещо като слизеста ципа, която покрива вътрешността. Подобна на него е и вътрешната обвивка на пикочния мехур. Лъчите я разрушават и тя се бели на парцали. Бяхме вече в дома на брат ми, т.е. от взрива трябва да бяха изминали три седмици. Хироши успяваше да уринира само като натискаше с две ръце долната част на корема си. Всеки път той събираше урината в чашка и внимателно я разглеждаше. После ми показваше колко парченца от обвивката на мехура са попаднали в нея. И винаги имаше много.

Не мисля, че е бил засегнат само пикочният мехур на мъжа ми. Лъчите, предполагам, засягат и стомаха, червата, черния дроб и изобщо всички вътрешни органи. Те разрушават и веществото между зъбите и венците. Затова сигурно зъбите на пострадалите падаха. Чувала съм, че някои хора изхождали кръв и страдали от диария. Хироши обаче имаше запек. А смущенията в уринирането му се оправиха едва след като падна и последното късче от разрушената обвивка. Мисля, че след това в мехура се образува нова.

По време на взрива нашият племенник също се намираше в Хирошима — той бе ученик в първи прогимназиален клас. Заминах за града, за да разбера какво се е случило с него и с моя мъж. Но когато попитах войника, застанал на пост пред оная палатка, той отвърна, че всички ученици от прогимназията са загинали. Спомням си, че в момента, в който чух това, усетих, че сърцето ми ще се пръсне. Ужасът ми бе прекалено голям и мислех, че няма да имам сили. Когато намерих мъжа си, нищо не му казах. Чудя се, дали пък шокът от загубата на нашия племенник не бе ми помогнал морално да предприема целия този мъчителен път от Хирошима до Хесака, а оттам и до Шобара. И все пак каква ужасна смърт бе сполетяла бедното момче!…