Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Бях вече изнемощял до крайност и постоянно губех съзнание. На моменти пулсът ми едва се долавяше, а дишането ми почти секваше. На гърба ми се отвори огромна язва. В същото време започна да се руши и мембраната на пикочния ми мехур. Това съвсем затрудняваше отделянето на урина. Нито зет ми, д-р Хосокава, нито пък който и да било друг специалист хранеха някакви надежди, че мога да бъда спасен. Косата ми капеше на кичури, по корените на всеки от който се белееше плесен. Късах сякаш парчета от перука.

Със съзнанието, че настъпва краят ми, аз изказах пред жена си последната си воля. Но не умрях. Спря ме болезненият вопъл на жена ми, която се бе наклонила над постелята ми. По-късно тя самата ми разказа какво била преживяла в този миг. Помислила, че сърцето ми внезапно е спряло. Кожата на лицето ми пулсирала, бил съм вече обърнал очи, тялото ми се разтърсвало от гърчове, имал съм вече признаци на цианоза. Самият аз пък усещах, че плувам в някакъв светъл и безбрежен простор. Не изпитвах ни мъка, ни страдание. Хората говорят за предсмъртна агония, но умиращият, колкото и удивително да изглежда това, не се измъчва от болки. За всички в този момент обаче аз съм бил угасващ в невероятни страдания мъченик.

През следващите две седмици след кризата аз живеех главно от сока на белите праскови. Помогнаха може би преливането на кръвта и инжекциите с витамин C. После трябваше да мине цяла година, докато заздравее постепенно и язвата на гърба ми, получена от прякото попадение на радиоактивните лъчи. По време на боледуването си се бях превърнал само в някакъв силует — рамка от кости на човешко същество, нещо като метална конструкция на сграда. По-късно върху тази рамка или конструкция се появиха нови мускули, върху тях се натрупа плът и аз се сдобих, така да се каже, с ново тяло. Липсва ми само меката част на едното ухо и пийна ли алкохол, белезите по лицето и китките ми стават морави, но освен упоритото пищене в ушите други оплаквания нямам. Безпокои ме само пищенето: то ме преследва ден и нощ, като далечен камбанен звън, който сякаш подканя човешката съвест да се опълчи срещу атомния ужас.

Шигеко отиде при Ясуко в болницата и взе със себе си дневника на Иватаке. Сметна, че той може да бъде от полза на главния лекар и да му подскаже как да помогне на момичето.

Когато ти е тежко на душата, ангажирай съзнанието си с някаква работа, казват хората. Останал сам, Шигемацу заключи припряно къщата и отиде у Шокичи, за да разбере какво става с малките шаранчета. Край езерцето завари Шокичи и Асаджиро. Високият и слаб Асаджиро се бе привел над голям глинен съд, в който мачкаше зеле, а куцият Шокичи вадеше с мрежа шаранчета от езерцето, сортираше ги и ги хвърляше в съседното.

— Каква жега, а! — рече им Шигемацу.

— Да, голяма жега — отвърнаха в един глас двамата му приятели.

Такива поздрави си разменяха хората в Кобатаке в хубавите летни дни. Вечер, вместо поздрав пък, си подхвърляха: „Уморени сте сигурно, а?“, а в дъждовни дни си казваха: „Хубав дъжд, нали“. Шигемацу се зае да помага на Асаджиро. Те смачкаха добре зелето, после сипаха в съда и дроб и разбъркаха добре всичко. Към получената смес прибавиха ситно стрити личинки на буби и малко брашно. Получи се нещо като тесто, от което те започнаха да правят малки топчета и да ги хвърлят на рибките.

— Сякаш си правим стръв — рече Шигемацу. — Разправят, че в стръвта вече слагали и осолени рибешки черва. Защо не опитаме и ние?

— Не, не бива — обади се Асаджиро. — От солта малките рибки много се възбуждат, а ние трябва да ги отглеждаме внимателно.

Асаджиро живееше в постоянен страх, че болестта може да засегне очите му, затова на слънце винаги носеше черни очила. Шокичи пък си бе пуснал мустаци.

Осемдесет процента от излюпилите се от хайвера рибки бяха умрели. В първото езерце бяха останали около десет хиляди — не бяха по-дълги от два-три сантиметра. На този стадий от развитието си шаранчетата се наричаха „кего“. След около два месеца гръбчетата им щяха леко да посинеят, рибките да се поиздължат и да станат около шест сантиметра. Това беше следващият стадий, когато те се наричаха „аоко“ и бяха готови за пускане в основното езеро. На една година шараните се наричаха „шинко“, а когато станеха достатъчно големи, за да са годни вече за ядене, им казваха „киригои“.

Трите езерца за шаранчетата бяха подготвени още преди двадесет дена. Шигемацу и двамата му приятели най-напред изпуснаха водата им и насипаха в тях вътрешности от риба, остатъци от храна и силажирана слама. После оставиха всичко добре да се разложи на слънцето и едва след това напълниха отново езерцата с вода. Асаджиро и Шокичи смятаха, че водата е мътна в границите на допустимото. Макар и не чиста и бистра като кладенчова, в нея имаше достатъчно количество хранителни вещества, т.е. съществуваха прекрасни условия в езерцата да се завъдят растителен планктон и водни бълхи. Водата идеше от близкия поток, а езерцата бяха изкопани така, че да могат добре да се прочистват. На всеки пет-шест часа през деня водата в тях се сменяше изцяло, и то по естествен път.