Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Гарата в Хесака гъмжеше от ранени, които чакаха влака. Аз ги заобиколих и отново продължих по линията. Оказа се обаче, че въглищата, на които толкова се надявах, бяха изчезнали. Мястото бе дори грижливо пометено. Отбих се да попитам в близката селска къща. Старецът в нея ми каза, че въглищата изчезнали само за една нощ.

— Кога? — попитах го.

— През нощта след бомбардировката над Хирошима — отвърна човекът.

После аз се осведомих кому са принадлежали въпросните въглища. Най-напред старецът рече, че те били собственост на армията, но после призна, че всъщност не бил съвсем сигурен. По онова време достатъчно бе да се пусне слух, че дадено нещо принадлежи на войската, за да не смее никой да го докосне дори и с пръст. Аз пък си мислех, че изчезналите въглища са били купени от някого на черна борса и са били струпани тук като неприкосновен запас. Изказах гласно това свое предположение. Старецът ме изгледа подозрително.

— Все пак въглищата са стока от първостепенно значение успях само да измърморя и побързах да си тръгна.

Вървях много бързо, докато не стигнах до мястото, точно срещу което се намираше Фуруичи. Взех да се спускам по брега надолу към реката с намерението да я прегазя през най-плиткото място, но в сянката на една скала зърнах един умиращ.

Човекът лежеше проснат по гръб. Виждаше се само бялото на очите му, устата му зееше разтворена, а коремът му, малка част от който бе скрита от долните му гащи, едва доловимо се повдигаше и се спускаше. Голямата скала, край която лежеше това дишащо с последни сили тяло, хвърляше сянка върху половината от него. От другата страна на скалата лежаха два трупа с обгорени глави.

Минах покрай човека на пръсти, като се стараех да не вдигна ни най-малък шум. Обувките ми обаче изтрополяха по ситния чакъл на речното дъно. От бомбардировката насам се бях вече нагледал на мъртъвци, но кой знае защо, те все още събуждаха в душата ми страх. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха във водата на реката и заслепяваха очите ми.

Чакълът под краката ми постепенно се смени със ситен пясък и аз нагазих във водата. Докато се събличах, все си мърморех „Заупокойната“: „Рано или късно, днес или утре аз или съседът ми… Розовите бузи сутринта ще се превърнат в бели кости вечерта. Леден полъх на смъртта и затварят се очите, гледали с копнеж света…“

Размотах гетрите, събух си обувките и смъкнах панталоните си. Увих всичко това в ризата си, стегнах вързопа с колана и го метнах на гръб. Така щях по-лесно да прегазя реката. Реката бе доста пресъхнала от горещините и на най-дълбоките места водата ми стигаше едва до бедрата. Но на няколко пъти аз се подхлъзвах на кръглите камъчета по дъното и цопвах.

За разлика от левия бряг, на десния имаше множество импровизирани крематориуми. Докъдето ми стигаше погледът, по целия бряг кладите за изгаряне на умрелите още тлееха, а пушекът им лазеше бавно по повърхността на водата. Пресякох бързо пясъчната плитчина, покатерих се на брега и се озовах в гъстата ухаеща трева до една оризова нива. Долните ми гащи бяха мокри, затова, без да си обличам дрехите, тръгнах по пътечката между нивите, пресякох пътя за Фуруичи и се отправих към нашата временна квартира. Беше още светло, но никой от хората, с които се разминах по пътя, не даде вид, че се учудва от моята голота. В онези дни по пътищата човек можеше да срещне много такива като мен, бежанци, изхвръкнали почти голи от пламналите си домове.

— Върнах се — извиках аз. — Прегазих през реката. Нямах и представа, че течението е толкова силно. Шигеко, умирам от глад.

Не казах на жена си, че съм забравил обеда си сред развалините в града. Не виждах смисъл да го правя, защото това само щеше да удвои чувството за загуба.

Винаги, когато съм гладен, гласът ми става дрезгав, но и много по-силен. Докато се миех на потока зад къщата, разказах на Шигеко, и то на висок глас, за пътешествието ми по железопътната линия Гейби до къщи. Разказах й и за онези бежанци, които си топлеха вода за миене по метода на планинските жители.

Шигеко ми донесе чисти долни гащи, леко памучно кимоно и оби и с особено тържествен тон рече:

— Дойде директорът на фабриката.

Първото ми предположение бе, че Фуджита е дошъл да настоява да направя всичко възможно, за да намеря въглища. Само това и може да се очаква от него, помислих си аз. Облякох набързо кимоното и влязох вкъщи. Господин Фуджита бе приседнал на стъпалото на входа. По някакво изключение този ден той бе сменил европейския си костюм с кимоно. До себе си директорът бе поставил една от онези дървени кутии с дръжка, с които момчетата от ресторантите разнасят поръчките по домовете.