Масуджи Ибусе - Черен дъжд

„Страшното бедствие, което преживяваме ние днес, е част от злостните замисли на врага, разчитащ посредством зверски въздушни нападения да сломи боевия дух на нашия народ, Граждани на Хирошима! Ние понесохме огромни загуби, но войната си е война. Ние не изпитваме нито страх, нито колебание! Вече оказваме помощ на пострадалите и взимаме мерки за започване на възстановителните работи. Огромна помощ получаваме и от нашата доблестна армия. Призовавам ви да се върнете незабавно по работните си места. Войната не търпи нито ден отдих.“

Възванието залепих на входа на фабриката малко преди единадесет часа в деня, когато и над Нагасаки бе пусната атомна бомба. Разбрах това едва след като прочетох вестника и изслушах по радиото подробното съобщение. Междувременно някой бе заградил с молив думата „огромна“ в изречението „Огромна помощ получаваме и от нашата доблестна армия“ от възванието на губернатора. На следващия ден възванието изобщо изчезна, свалено от незнайна ръка. Вместо него на боядисаната с блажна боя дъска някой бе написал едро с молив: „Гладен на война се не бие!“

(Директорът трябва също да бе забелязал написаното, но не каза и дума по този повод. Пък и аз не го изтрих. Така стоя той чак до петнадесети август, когато излезе императорският рескрипт за капитулацията. Видях, че някой бе изтрил надписа с кърпа. Останали бяха само размазани следи. Струва ми се, че и кръгът около думата „огромна“, и надписът на мястото на изчезналото възвание, пък и фактът, че по-късно той бе изтрит, говореха за настроенията на работниците от нашата фабрика през войната — записано впоследствие.)

Изпих три чаши разреден с вода спирт и изядох черничевите листа. Пиех за пръв път от много време насам, затова алкохолът ме хвана. Но кой знае защо, настроението ми не се оправи. Директорът изпи два пъти повече от мен. След всяка чаша той ставаше все по-блед и все по-яростно ругаеше по адрес на лейтенант Сасатаке от Интендантството. И двамата с директора си давахме сметка какви унижения бяхме принудени да изтърпим от ония там само и само фабриката ни да продължи да работи с нормални темпове. Унизиш ли се, сам си опротивяваш. Военните от Интендантството сигурно се забавляваха с нас като с марионетки.

Директорът изяде своята паница с ечемичена каша и стана да си върви. На сбогуване той най-неочаквано обяви, че на другия ден се кани да продаде на черна борса гражданската си униформа. После се пльосна на стъпалото на входа и вече съвсем на градус взе да ломоти, че униформата му досущ приличала на тази, която от много години насам носели последователите на една нова религиозна секта. Странни асоциации ти идват наум, като пийнеш повече. Все така без особена връзка господин Фуджита се сети, че в двора на седалището на сектата на някакво дърво си били свили гнездо двойка овесарки, които, той с очите си видял, носели червейчета на малките си.

— Ей, а знаете ли как пее овесарката? — извика силно директорът и започна да запретва ръкавите на кимоното си. Ето как: „На-пи-ши ми два-три ре-да“. И ти, момиче, като се върнеш на село, непременно да ми напишеш „два-три ре-да“, чу ли?

— Ще ви пиша непременно, господин Фуджита — отвърна Ясуко. — Само че в нашето село овесарките пеят другояче: „До-не-си тук чаш-ка, мом-ко, да си пий-нем с теб о-цет“.

— Много дълго, бе. Няма ли нещо по-кратко?

— А пък в детството ми — намесих се аз — овесарките пееха: „Чи-чи-чи, два-де-сет и о-сем дни“.

— Е, това вече е друго — избоботи директорът, изправи се на крака и залитайки, си тръгна.

И наистина като дете на мен все ми се струваше, че овесарките пеят: „Чи-чи-чи два-де-сет и о-сем дни“. А децата ги имитираха и повтаряха след тях: „Чи-чи-чи, я е-ла и ме хва-ни!“. И досега не мога да разбера значението на тези думи.

Уж внимавахме да се придържаме стриктно към наредбата за пълно затъмнение, но ето че тъкмо когато разтребвахме масата, дежурният дойде да ни направи забележка. Бе сигурно видял светлината, когато жена ми излезе, за да измие чиниите на поточето зад къщата.

14 август. Облачно, след това — ясно.

Шигеко и Ясуко заминаха малко преди пет часа сутринта и ми оставиха благодарствено писмо за нашия хазяин. Накарах ги да си вземат за из път пържен ориз, малко сол и шише с вода. Друго за пиене и за ядене у нас вкъщи нямаше. Според правилата двете трябваше да имат удостоверение, подписано от местните власти, че вследствие на бомбардировката са останали без покрив, но влакът им отиваше на север през Кабе и Шиомачи и не минаваше през Хирошима, тъй че удостоверението в случая бе излишно. Пък и никой не пречеше на хората да напускат разрушения град. Всеки имаше право да върви, където намери за добре.