Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Изпратих ги и поспах малко. Присъни ми се, че някакъв човек с един крак и с прекалено дълго за ръста му кимоно подскача след мен и размахва огромен черпак. Събудих се и скочих ужасен. Целият бях потънал в пот. Свалих нощното си кимоно и рекох да се облека за работа, но изведнъж видях, че съм с червения пояс и халата за баня на жена си. Предната вечер, след като си отиде директорът, аз оправих масата и веднага си легнах. Шигеко и Ясуко пък отидоха на потока да изперат бельото и нощното ми кимоно. Трябва да съм навлякъл първото нещо, попаднало ми под ръка.

Една трета от бутилката бе още пълна. Дали да пийна, или да се въздържа? Измъкнах тапата, помирисах съдържанието и отново затворих шишето. След това отидох в кухнята да си потърся чаша. В същия миг се раздаде воят на сирената за въздушна тревога.

Няколко дена преди това командуването на Западната японска армия издаде заповед за прикриване на всички входове на скривалищата. Тя гласеше също така по време на въздушно нападение никой да не напуска скривалището и да не излиза на открито, защото бомбите на врага са с мощна взривна вълна и излъчват огромно количество топлинна енергия. Съгласно гореспоменатата заповед, всички следваше да търсят прикритието на скривалищата, дори когато в небето кръжат само един или два вражески бомбардировача. За жалост обаче скривалището в нашия двор представляваше една изровена в земята яма. Изскочих навън, но не видях самолети нито между хълмовете около Кабе, нито в небето над Хирошима. Заключих вратата на къщата и тъкмо тръгнах към фабриката, когато сирените завиха въздушна тревога и мигом след това се разнесоха няколко взрива. Земята се разтърси. „Ивакуни!“, изкрещя някой от къщата край пътя. Минах край общежитието и влязох в сградата на администрацията. Там още нямаше жива душа. Не знаех с какво да се заема, затова натиках случайно останал ми фас в една лула и понечих да запуша. Точно в този момент връхлетяха припряно две-три момичета от фабриката и запъхтени извикаха:

— Добро утро! Случило ли се е нещо?

— Не, нищо особено. Защо? — запитах ги учуден.

— Комендантът на общежитието нареди да разберем какво се е случило. Той ви е видял да бързате за работа и решил, че има нещо. Затова дойдохме.

В стаята нахълтаха още няколко души. Изглеждаха разтревожени.

— Добро утро, господин Шидзума — поздравиха и те. — Да не се е случило нещо страшно?

— Преди малко взривовете бяха от обикновени бомби, струва ми се — продължи един от работниците. — Всички са на мнение, че са бомбардирали Ивакуни, но…

Почувствувах се неудобно:

— Не че нещо се е случило — рекох. — Днес се каня да отида до гара Кай, за да водя преговори за въглища, та дойдох да си взема храна за обяд — това бе първото нещо, което ми дойде наум, но реших в себе си наистина да отскоча до гара Кай.

Работниците се бяха уплашили с право, защото аз действително се бях появил прекалено рано в канцеларията си. Друг път трябваше да внимавам какво правя. Преди, когато идвах на работа с влак от Хирошима, във фабриката пристигах след дванадесет часа на обяд. Защо ми трябваше да се появявам тук днес в ранни зори? И да действувам на нервите на хората? От бомбардировката насам никой не беше сигурен в кой момент врагът ще нахлуе на наша територия и кога ще започне решителната битка на живот и смърт. Дълбоко в душата си нашите работници, както всъщност и аз самият, умираха от страх. Ние всички бяхме не само лишени от правото да дадем изява на собствената си воля, но и трябваше да потискаме в себе си всякакво недоволство или протест. Такава бе волята на империята.

За закуска този ден имаше ечемичена каша с трици и супа от бобено пюре с нарязан в нея магданоз. За обяд си взех топки от същата тая каша и няколко задушени в соев сос миди. Обикновено от април нататък в яденето не се слага магданоз, защото в листата му се въдят личинки на пиявици. Един възрастен работник, на име Танака, който седеше до мен на масата, попита жената, дето сервираше:

— Добре ли е сварена тая супа?

— Да, варихме я два пъти по-дълга от обикновено — отвърна тя.

Аз на свой ред попитах, що за миди са тия, които получих за обяд.

— Казват се шиофуки — обясни жената. — Взехме ги на черна борса от една продавачка. Тя каза, че ги е варила в морска вода. Готвачът пък ги задуши в соев сос. Днес всички ще получат за обяд от тях.

После Танака ми обясни, че в рибарските селища около Мияджима хората варят шиофуки в морска вода, правят от тях нещо от рода на пирожките с риба и ги продават на черния пазар. Освен това той каза, че ако дълго време не приемаш сол, оставаш без сили: и дори една муха не можеш да отпъдиш.