Масуджи Ибусе - Черен дъжд

След закуска аз се отправих към гара Кай. И този ден, както и предишният, ми направи впечатление, че колкото повече наближавахме града, толкова по-редки ставаха стълбовете дим, виещи се над кладите за изгаряне на умрелите. От гара Ямамото до Хирошима отново трябваше да вървя пеша. Аз крачех по линията. Нямах никаква представа дали ще намеря въглища на гара Кай, но все пак бързах след собствената си сянка, която се плъзгаше пред мен по железопътната линия.

Случайно погледнах назад и видях, че през слънцето минава някаква бяла дъга. Тя бе наистина нещо изключително. Помня съвсем ясно колко ме бе поразила в детството ми една сребърна дъга, която видях веднъж привечер — тя бе подпряла двата си края в близките хълмове. Но бяла дъга на ярка дневна светлина виждах за пръв път в живота си.

На гара Кай началникът и неговите подчинени имаха извънредно заседание. Реших да почакам, докато свършат. Навред по стените в чакалнята бяха разлепени обяви за изчезнали хора. Един военен полицай обикаляше наоколо и внимателно четеше всяко едно от тях. Видът му бе много важен и това ми действуваше на нервите. По всички пейки бяха насядали или лежаха бежанци. На първата, до мястото за проверка на билети, се бяха изтегнали на гръб две чисто голи дечица. До тях, приседнали на колене, дремеха старец и старица. Старецът държеше главата си обърната към децата и от време на време отваряше леко очи и ги поглеждаше. Предположих, че старите хора бяха останали на ръце с внучетата си и сега вероятно не знаеха какво да сторят и накъде да поемат.

Скоро заседанието свърши. През гарата мина претъпкан с пътници влак. В композицията не забелязах нито един натоварен с въглища вагон. Получих разрешение да вляза при началника, на когото изложих своя проблем. Човекът отвърна, че от шести август насам на гарата не е пристигал нито един вагон с въглища, пък и не било ясно дали изобщо ще пристигне. След бомбардировката прекарвали само бежанци. За товарни влакове и дума не можело да става.

Единственото, което можех да сторя, бе да обясня в каква безизходица е изпаднала нашата фабрика и да помоля началника и служителите да се обадят по телефона и да изяснят кога точно се очаква да пристигнат вагони с въглища. В кабинета влезе военният полицай и без да отрони дума, започна и тук да чете залепените по стените обяви. Ботушите му трополяха гръмко по пода. Скоро полицаят излезе все така мълчаливо, без да направи опит да заговори някой от присъствуващите. Трябва да го бяха изпратили тук от някоя друга военна част със задачата да разследва общественото мнение в Хирошима.

— Много човечен ми се вижда тоя полицай — обади се един от служителите.

Началникът не отвърна нищо. Всъщност военният полицай може би наистина не изглеждаше чак толкова високомерен за положението си човек. След страшния взрив военните изглежда все още не можеха да решат дали да се държат както винаги надменно и брутално, или да бъдат по-умерени в поведението си.

Изтръгнах от началника на гарата обещание, че ще вземе под внимание молбата ми. Договорихме се след ден-два пак да намина, за да разбера какво е положението.

И тук от двете страни на пътя имаше оцелели къщи, но те бяха само „оцелели“. Керемидите от покривите бяха отнесени, самите покриви се бяха наклонили на една страна, на нито един прозорец нямаше и помен от стъкло. Рамките се бяха изкривили и не се отваряха.

Аз вървях по централния път край накацалия по един от хълмовете жилищен район. Подминах някаква къща с външни стени от боядисани дъски. Пред модерно оформения й вход бяха насядали десетина ранени. По телата им се стичаше кръв, лицата на някои от тях бяха подпухнали като балони, други пък бяха с опърлени или напълно изгорени коси, а трети вече почти не приличаха на хора. Не видях да има табела, но предположих, че тук живее някакъв лекар. Вътре бе сигурно пълно с болни и хората изчакваха реда си. Те или не бяха успели да стигнат до някой от приемните пунктове за ранени, или пък нямаха сили и желание да сторят това.

Минах много бързо покрай къщата. Пред входа на друга, която приличаше по-скоро на склад, отново съзрях ранени. Те се бяха проснали по гръб на земята. Сред тях имаше едно дете, което бе протегнало ръка нагоре. Пак отминах, колкото се може по-бързо.

Кърпата, с която бършех лицето си, вече бе почерняла от пот и мръсотия. Рекох да си плисна очите и се насочих към оризовите ниви. В нито една от тях обаче не бе останала и капчица вода. Пресъхнали бяха и вадите между тях. По дъното им тук-таме се белееха изсъхналите скелети на змиорки. Край една вада лежеше мъртва лястовичка с наполовина изгорени пера. От нея се носеше познатата миризма на мърша. Тялото на птичката се бе забило под ъгъл в тинята. За разлика от онзи гълъб, който бях хванал край езерото с лотосите, лястовичката изглежда не бе успяла да избегне взривната вълна, която я бе забила в калта.