Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Старецът си отиде и аз се отправих към фабриката. Закусих заедно с всички и се заех да подготвя документите — онези, които по заповед на директора трябваше да връча на началника на гара Кай. Хвърлих доста труд, защото се наложи да опиша колко въглища са ни необходими за една седмица, колко дрехи произвеждаме, да спомена за преговорите ни с Интендантството и всички трудности, свързани с изчезването на фирмата по доставка и разпределение на въглища. Не можех, естествено, да напиша, че офицерът от Интендантството, към когото се бяхме обърнали с молба да ни помогне, е безотговорна личност. От друга страна, ако кажех, че той е готов да ни съдействува въпросните документи нямаше да имат абсолютно никакъв ефект. Доста се поизпотих, докато намеря най-точните думи и изрази. Реших да поразкрася текста с някои по-силни фрази, като: „в това изключително тежко положение“ например, или „сега бучка въглища е равна на капка кръв“. Фирмата в Хирошима бе пропаднала заедно с всичките си служители, тъй че да пиша подобни неща беше като че ли единствената и най-правилна мярка.

Свърших с документите и тъкмо четях написаното, когато внезапно трясъкът на заводските машини секна. Бе дванадесет без пет, тоест до „важното съобщение“ оставаха само пет минути. Мушнах листовете в чекмеджето и излязох в коридора. Взех да се спускам тичешком по стълбите, но нещо ме накара да се обърна кръгом и да изляза от задния вход на двора. Радиото бе поставено в стола и само след миг от него щяха да зазвучат страшни думи. Страшното някак те притегля, но аз изпитвах съвсем други чувства. Всички изглежда бързаха по коридора към стола. До мен долиташе тропотът на обувките им.

Дворът бе тих и пуст. От три страни той бе заобиколен със сгради, а четвъртата бе обърната с лице към хълма, по който растяха дъбови дървета. От тях надолу към двора се спускаше напоителен канал, широк близо два метра. От него се разнасяше приятна прохлада. Отсамната полегата стена на канала бе обрасла с мъх. Отсреща пък бяха избуяли някакви диви треви с малки розови цветчета. Тук-таме подаваха глави високи бели цветя с едри жълти плодници.

Надзърнах през прозореца вътре в канцеларията. Нямаше жива душа. Реших да отида в стола, но като премислих, се отказах. Погледнах и в стаята на помощниците. И там нямаше никого. Отворих задната врата на кухнята и надникнах вътре. На печката вреше един голям чайник и капачето му подскачаше. Някой от онези, които си носеха храна от къщи, го бе сложил вероятно да заври за чай, но после го бе забравил и бе хукнал да чуе какво ще съобщят по радиото.

Предаването бе започнало, но до мен долитаха само откъслечни думи. Не направих и опит да вникна в смисъла им, ами тръгнах назад-напред по канала, като от време на време се заковавах на едно място. Стените на канала бяха дълбоки и облицовани с камък, а дъното му бе засипано с чакъл. Макар да бе плитко, водата бе абсолютно чиста и създаваше усещане за свежест.

Интересно как досега не бях забелязал тази прелест! В канала срещу течението плуваха малки змиорки. Бяха страшно много и още съвсем дребни.

— Плувайте, плувайте! Опитайте мириса на прясна и чиста вода! — А рибките прииждаха ли прииждаха и продължаваха да плуват нагоре. Те бяха стотици, хиляди… Сигурно бяха тръгнали от долното течение на реката в Хирошима, за да стигнат чак дотук. Току-що излюпилите се от хайвера змиорки обикновено навлизат от морето в реките в средата на май. Най-напред те са все още плоски и прозрачни като листенцата на върба и рибарите от заливите около Хирошима ги наричат „сардинови змиорки“, защото те приличат на сардиновите попови лъжички. Колкото по-нагоре плуват по реката, толкова повече те заприличват на истински змиорки. По форма напомнят тлъстаците, само че са по-издължени и движенията им са много по-грациозни. Интересно къде са били тези малки змиорки на шести август, когато Хирошима бе зверски бомбардирана? Наведох се ниско над водата и се опитах да ги разгледам по-отблизо, но всичкото, което успях да видя, бяха някакви сивкави сенки. Попитах се дали могат да се ловят и ако могат, с каква стръв.

Отдалечих се от канала и тръгнах към черния вход. Изведнъж вратата се отвори, отвътре изхвръкна работник и мина забързан край мен.

— Ей ти, какво стана? — попитах го аз.

Той извърна глава назад, погледна ме с невиждащи очи и хукна към кухнята. Всичко в него — и начинът, но който мачкаше в ръце шапката си, и това, как объркано хукна — ми подсказа, че се е случило нещо лошо.